Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Започна да се навежда напред, докато опря чело в коленете си. Умът му не беше в състояние да обхване мрачната безизходица. Без „Гецумей но мичи“ беше изгубил чувството си за ориентация. После отново си спомни за Канзацу-сан, първия му сенсей по нинджуцу.

Проведе един учебен бой със Сайго, своя братовчед, който също се обучаваше в школата на Канзацу. Победи го, въпреки че Сайго беше по-напреднал от него и беше прекарал в школата много месеци повече. Така братовчед му изгуби доста от авторитета си. Не само пред учениците от своята група, а и пред самия Кензацу.

Сайго никога не преглътна това унижение. От онзи момент нататък постоянно се опитваше да подлива вода на Никълъс. После полковник Линеър — бащата на Никълъс, предизвика смъртта на бащата на Сайго и така бе положено началото на смъртната вражда между двамата младежи.

Вражда, безмилостна и мрачна като „Го Рин Но Шо“ — „Книгата на петте пръстена“ на великия воин Миямото Мусаши, най-древния наръчник по бойни изкуства на света. Канзацу накара Никълъс да я прочете веднага след постъпването си в школата, а после пожела да чуе мнението му за тази философия.

— Струва ми се доста противоречива — отвърна Никълъс. — От една страна е ясно, че чистотата е нейната крайна цел и нейна сила. Но от друга, е изградена като натрапчива мания, като идея фикс… В това противоречие има нещо много опасно.

Тогава все още не знаеше, че с тези думи описва съвсем точно състоянието на Сайго.

Канзацу-сан, напълно побелял, макар че едва ли беше на повече от четирийсет години, започна да обучава Никълъс на „харагей“ — предшественика на „Гецумей но мичи“.

Между двамата се създаде тясна, но доста странна връзка. Сайго успя да го победи в демонстративен урок по „утеки“ — „дъждовната капка“, един особено опасен начин за обезвреждане на противника от легнало положение с помощта на толкова незабележими действия, че той усещаше въздействието им едва когато се окажеше напълно парализиран.

После Канзацу повика Никълъс в кабинета си. Момчето очакваше, че сенсеят ще прояви съчувствие заради загубата му, последвана от злобните подигравки на Сайго. Дори и до днес не можеше да забрави безразличието, с което сенсеят се отнесе към наранената му гордост.

Вместо това Канзацу започна философски разговор, който, както се струваше на Никълъс в онзи момент, нямаше нищо общо с току-що приключилия двубой.

— Светлината и мракът не са двете страни на една и съща монета, както си въобразяват повечето хора — каза Канзацу. — Те са две отделни сфери, приличат на сгъваема стълба, чиито успоредни стъпала все повече се сближават. В един момент от времето е съвсем лесно да се прескача от едното на другото. Различието между светлината и мрака се дължи на факта, че те се управляват от отделни закони. И само онези, които се придържат към мрака и са успели да го направляват, могат да разберат този факт.

Стаил се в сумрака, Канзацу приличаше на снижило се сред полята хвърчило, на прилеп под покрива…

— Виждаш ли, Никълъс, тези, които се къпят в светлина, също не са лишени от недостатъци. Много хора си въобразяват, че добродетелите им са достатъчно силни, за да прикриват недостатъците им. Други се гордеят с умението си да управляват светлината, чувстват се далеч по-възвишени от онези, които тънат в тъма. И в това се състои техният грях. Гордостта е падението на всички герои, Никълъс. Запомни това, дори и да забравиш всичко останало, на което те уча!

Никълъс разбра, че голяма част от отчаянието му се корени именно в гордостта. Въпреки уроците на Канзацу той бе паднал в капана на това измамно чувство. Мисълта, че е герой, го бе превърнала в наркоман, изцяло зависим от това коварно внушение. Но сега, лишен от своите необикновени качества, той вече не можеше да бъде герой. И без тази опора стремително се носеше към дъното на пропастта. Летеше надолу, обвит в гъстата мъгла на изпаренията… Все с по-надолу и по-надолу…

С усилие отмести поглед от останките на Киоки и се зае да оглежда помещението. Нямаше представа какво търси. Вероятно все още бе под влиянието на абсурдната увереност, че Киоки може да му помогне, дори и мъртъв. Беше твърдо решен да не напуска замъка, преди да огледа и най-потайните му кътчета. Говореше се, че танжин живеят на кланове и ако Киоки има някакви роднини или приятели, те сигурно също ще се окажат танжин. Искаше да открие следа от тях в жилището на сенсея. Прегледа писалището на Киоки, прерови и още един голям скрин, разположен в тази част на помещението. На стената над него висеше ритуален пергамент, върху който с изящни йероглифи бе написано: