Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Всичко беше необичайно — призна Томи. — Но то не беше ново за мен. Мисля, че доста ще се изненадате, ако видите какви неща минават през бюрото ми, и то почти всеки ден. Необичайното просто е част от професията ми, господин Нанги. — Тя взе една папка и я разтвори: — Вземете например това — една тъжна и доста странна история, свързана с някоя си Марико — танцьорка в „Силк Роуд“, едно от заведенията за „токудаши“. Някога е била млада и хубава, а вижте я сега… — Пръстът й се спря върху служебните снимки, разкриващи ужасно обезобразения труп.

Не знаеше дали иска да стресне този сакат и едноок джентълмен, проявил необичайното желание да откриел опасен и опитен престъпник, или просто случайно бе разтворила досието, което не бе изпратила в архива, въпреки заповедта на Сенжин. Може би и настроението й беше по-особено.

За нейна изненада и леко разочарование, Нанги изобщо не мигна при вида на отвратителните снимки. Вместо това пръстът му се насочи към част от предварителния й доклад.

— Какво е това?

— Препис от една написана на ръка бележка, която открихме в устата на момичето — отвърна Томи. — „Това можеше да бъде и жена ти“… Беше написана с кръвта на жертвата.

— Мога ли да видя оригинала?

Томи сви рамене и прехвърли листовете на папката. Най-отзад бяха пликовете с оскъдните улики по случая. Подаде му късчето хартия и с нарастващ интерес загледа как Нанги започна да го премята между пръстите си.

— Има дупки — отбеляза посетителят.

— Зная.

— Искам да кажа, че хартията е била продупчена от натиска по време на писането… Ето тук… Тук също… Интересно. Веднага се вижда, че не е писано с четчица. Нито пък с нормална писалка. — Той вдигна глава и тя изпита притеснение от блестящия поглед на единственото му око. — Според мен тази бележка е писана със същия инструмент, с който е била одрана кожата на Марико.

— Така ли? — Томи все още не разбираше докъде ще доведе всичко това.

Нанги внимателно постави хартията върху бюрото.

— Нима не виждате? — попита той.

— Какво да видя?

Нанги помълча, после тихо попита: — Кажете, сержант Язава, какъв според вас е смисълът на думите „Това можеше да бъде и жена ти“?

— Послание — механично отвърна Томи, мислила дълго върху този надпис. — Очевидно към някой, който е поддържал връзка с Марико.

— Някой… Но кой?

— Ние… Ние не успяхме да го идентифицираме. Въпреки това е ясно, че става въпрос за познат на Марико.

— Сега вече разбирам — кимна бавно Нанги.

— Какво разбирате? — попита Томи, все така озадачена.

— Преди минута нарекохте тези кървави драскулки „послание“, нали?

— И е точно така — убедено кимна Томи.

— Не — поклати глава Нанги. — Това е предупреждение. Написано с остър нож, потопен в кръвта на жертвата. Заплахата е съвсем явна. Моля да ме извините, но мисля, че разсъжденията ви са протекли в погрешна посока. Танцьорката Марико е само жертва на това престъпление, но не и негова цел. Помислете — тя не е убита нито от гняв, нито от ревност. Смъртта й е добре обмислен шахматен ход, който е само малка част от цялата игра. „Това можеше да бъде и жена ти“ е текст, предназначен за един-единствен човек. И именно той трябва да бъде цел на вашето разследване, госпожице Язава. Марико е просто пионка, чрез която върху този човек се оказва определен натиск. Защо?

Томи бавно прибра кървавото послание в папката. В душата й бушуваше гняв. Не към Танцан Нанги, който в крайна сметка не беше сторил нищо друго, освен да й посочи истината. Беше ядосана на себе си, тъй като не бе успяла да види очевидни неща. Разтърсвана от чувство на състрадание към бедната Марико, тя бе пропуснала да обхване цялостната картина, бе позволила на личните емоции да вземат връх над хладния разсъдък, бе превърнала обективното в субективно.

С досието на Марико искаше да покаже на възрастния мъж срещу себе си колко наивни са опитите му да си играе на детектив. Но на практика той бе успял да използва собствената си стратегия и напълно успешно да я убеди в своята прозорливост и ум.

— Добре — въздъхна тя. От своя сенсей по айкидо беше разбрала, че трябва да уважава онези, които са в състояние да я победят. Главата й се сведе в знак на почит, устните й тихо прошепнаха: — Какво точно желаете да научите?

Никълъс знаеше за съществуването на танжин още от дете. Но винаги се беше старал да потиска това познание дълбоко в душата си, просто като акт на самосъхранение.

Преди много години Чонг се бе заела да го просветли.