Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

„Не можем ли да използваме въображението си, ние ще бъдем лишени от всякаква мощ“, казваше Канзацу-сан — първият му учител по нинджуцу. „Така, както сме убедени, че единството между дух и тяло поддържа вътрешния баланс в човешката обвивка, ние си даваме сметка, че особеното в духа се създава от неговото могъщество и силата на въображението.“ Канзацу-сан — дребничкият, но корав като камък мъж, спокоен като скала във вихъра на бурята. Пронизителните черни очи се впиха в съзнанието на Никълъс и дълбоките води на спомените се развълнуваха. „Много учители по специални умения твърдят, че да си свръхнадарен, всъщност означава да си недостатъчно надарен. Тези сенсеи не притежават въображение, а именно то е синоним на свръхдарбата. Вярно е, че за да постигне единство между тяло и дух, човек трябва да избягва това качество. Но единството между мощта и въображението е нещо съвсем различно — то ни дарява не един изцяло нов и различен комплект от закони (които ние не бихме могли да възприемем), а нещо съвсем друго — пълна липса на закони.

Едва сега можем да разберем произхода на хаоса. Защото хаосът царства при единството между мощта и въображението. Той прави мощта неограничена, но въображението го държи под контрол. Защото съзнава, че мощ без въображение води до гибелта не само на своя приносител, но и на всички около него.

Никога не забравяй, че нинджуцу е най-висша форма на единството между мощта и въображението, Никълъс. Всички, които проповядват противното са «дорокусай» — безвъзвратно покварени, и трябва да бъдат унищожени.“

С тръпка на отвращение Никълъс разбра, че именно такъв нинджа — „дорокусай“, е бил онзи в кабинета на доктор Ханами. Разбра и нещо друго — дори с вълшебните камъни на Со Пенг той ще бъде безсилен пред него. Защото вече не притежаваше „Гецумей но мичи“.

Дъглас Хау, председател на Сенатската комисия по въоръжените сили, стоеше на оживената „Уисконсин авеню“ в Шеви Чейс — градче в околностите на Вашингтон. Очите му огледаха елегантните къщи наоколо. Миг по-късно пред него се плъзна личната му лимузина — блестящ тъмносин линкълн континентал, и той влезе в нея.

Остави на седалката до себе си красиво увитото пакетче и кратко нареди:

— При Нора.

Майкъл, личният му шофьор телохранител, кимна и колата безшумно потегли. Докато си пробиваха път през оживените улици на Вашингтон, Хау се намести на кожената седалка и изпружи крака. От портативния факс апарат пред него стърчеше крайчето на писмо, изпратено от службата му.

Хау включи осветлението, сложи си очила с малък диоптър и потъна в четене. Думите върху хартията му се сториха абсолютно несвързани, мислите му все още се въртяха около костюма с меки сиви тонове, който току-що бе получил. Супермодел на модната къща „Луи Феро“, създаден само в един екземпляр. Беше го харесал още миналата седмица и в негово отсъствие кроячите на „Сакс“ го бяха пригодили по размерите на специалния манекен, който сенаторът им предоставяше за подобни случаи. Поръча този манекен, когато научи, че преди години Джек Кенеди използвал такъв способ при покупките, които правел за Мерилин Монро. В багажа му винаги пътувала кукла с точните мерки на актрисата. Направи усилие да се концентрира върху документа пред себе си. Той съдържаше информация за средствата от бъдещия бюджет, които трябваше да бъдат отпуснати за построяването на няколко военнотранспортни кораба. Хау драсна няколко думи в полето отстрани, подписа се и изпрати обратен факс. После свали очилата и се облегна назад.

Всъщност в главата на Хау се въртеше не толкова мисълта за самия костюм, колкото това, което представляваше той: нещо като подарък и едновременно с това нещо като премия за добре свършена работа. Все още не знаеше какъв ще бъде крайният резултат от тази работа, деликатна и рискована, но не беше зле да бъде готов.

Лимузината плавно спря до тротоара на Р-Стрийт. Дъглас Хау отвори вратата и за миг изпита чувството, че част от него самия остава редом с елегантно опакования костюм на седалката. Прогони моментната слабост и стъпи на тротоара, залят от ослепително слънце.

Времето беше влажно и горещо — нещо съвсем нормално за летния сезон в този град, прострял се от двете страни на река Потомак. Но Хау, както винаги, беше облечен безупречно. Едноредният дискретно раиран костюм в тъмни тонове беше ушит от превъзходна материя — лека, мека и същевременно елегантна. Ослепително бялата риза бе шита на ръка от фин египетски памук, а връзката от естествена коприна беше в убити тонове, които дискретно подчертаваха безупречната кройка на костюма.