Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Но тя не беше танжин — отбеляза Никълъс.

— Вярно — кимна Нанги. — За разлика от нинджата, който те нападна преди два дни.

— Който и да е този танжин, той без съмнение иска да унищожи Никълъс — обади се Джъстин. — Защо?

— Мрачните страни на нинджуцу сами по себе си раждат опасността — отвърна Нанги.

Забелязал озадаченото изражение върху лицето на Джъстин, Никълъс поясни:

— Нанги иска да каже, че нападението може би изобщо не е на лична основа. Самият факт, че обладавам „Ака и нинджуцу“, вече е достатъчно основание да се превърна в негов обект. — Нещо му хрумна и той се извърна към Нанги: — Сержант детектив Томи Язава ме предупреди, че „Червената армия“ крои планове за моето ликвидиране.

— На какво се базира това предупреждение? — погледна го Нанги. — На слухове?

— На някакво кодирано съобщение, което било разшифровано в полицията.

— Ти не можеш да се бориш с танжин сам и невъоръжен — отбеляза Нанги.

— Ясно ми е — кимна Никълъс. — Фактически зная какво трябва да правя още от мига, в който разбрах, че вече не притежавам „Гецумей но мичи“. — Очите му се извърнаха към прозореца и спряха върху градината, която толкова много обичаше. Усещаше край себе си духа на Итами, опита се да попие поне част от безбрежната му увереност и кураж. — Поставих прегради пред всяка своя стъпка.

— Или някой друг го е сторил — отбеляза Нанги и почука с бастуна си по дървения под. — Посланието на „Червената армия“ положително е част от тактиката на танжин за отклоняване на вниманието. Тази терористична организация няма никакви причини да иска твоята смърт.

— Зная — кимна Никълъс.

— А сега ми кажи каква стратегия си избрал — проницателно го погледна Нанги.

Една седмица по-късно, насочил се към високите върхове със замръзващ в устата му дъх, Никълъс си припомни този разговор. От него получи мъничка, но живителна порция душевна топлина, която го крепеше и сега — докато с мъка преодоляваше дълбокия, стигащ на места до коленете му сняг. На тази височина дъхът му се превръщаше в гъста пара, която излиташе на бели облачета от устата му и пречеше на зрението му. Все още беше лято, но тук — високо в платото Азама, което беше част от северната планинска верига, наричана от някои „Японски Алпи“ — цареше вечен мраз.

Намести ремъците на раницата и продължи да пълзи нагоре, въпреки болката в тялото. Не тя, а мракът в душата му го тласкаше все по-високо и по-високо.

Така измина повече от два километра по могъщата снага на Азама-яма. Спря да си почине сред замръзналия водопад на скали от едър гранит, облегна гръб на една от тях и се наслади на могъщото спокойствие, което излъчваше планината. После клекна, взе шепа сняг и напълни устата си. Остави го да се стопи, след което задъвка къс изсушено телешко месо.

Умори се много повече, отколкото беше очаквал. Катеренето по билото на планината изсмука силите му до последна капка, макар че при други обстоятелства то не би било нещо повече от умерено натоварване за организма.

Но другите обстоятелства принадлежаха на миналото, той отдавна вече не беше старият Никълъс Линеър. Беше му ясно, че ще трябва да се примирява с болезнената действителност. Беше се превърнал в обикновен слаб човек и там, върху могъщата снага на Азама-яма изведнъж му се прииска да ридае. Душата му се гърчеше от мъка и страх. Но си даде сметка, че това би означавало единствено още по-дълбоко унижение и самосъжаление — чувства, които бяха особено опасни за сегашното му емоционално състояние, биха подкопали решимостта му да влезе в двубой със страховития танжин, въпреки че се беше превърнал в широ нинджа.

Прехвърли билото на Азама-яма и започна продължително спускане към долина с форма на дълбока купа, сред която се издигаха величествени, покрити със сняг смърчове. Тук-там се мяркаха овощни дръвчета, най-често праскови — нещо съвсем необичайно за този суров климат.

Обърна се да погледне пътеката зад себе си. Далеч долу — там, където свършваше пътят, се виждаха малки като играчки вили от камък и дърво, кацнали на планинския склон. Те принадлежаха на токийски богаташи, които всеки уикенд изминаваха сто и петдесет километра, за да се насладят на спокойствието на чистия планински въздух.

Но той не търсеше вила, а по-скоро замък. В съзнанието му се появи образът на Акико — любовницата на Сайго, а след това и на него самия. „Мико“.

Именно тя беше описала пред него всички характерни особености на замъка в Азама. Заедно със Сайго, в риуто Кумамото, бе усвоила тайните на „канаку на нинджуцу“, но тук — в Азама, бе научила „яхо“ — магическата сила на Мико.