Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Хау бе слаб мъж с пясъчноруса коса над високото, леко изпъкнало чело на мислител. Лицето му притежаваше една особена привлекателност — с решително издадената напред брадичка, хлътналите бузи и кръглите сини очи, които грееха със своя вътрешна светлина. Далеч не беше красавец, но общуваше с хората толкова леко и свободно, че все още никой не се бе осмелил да посочи открито приликата му с пъргава невестулка.

Беше посрещнат от любезно усмихнатия управител на Нора, който го придружи до любимата му маса в дъното на помещението. След секунди пред него се появи „блъди мери“, забъркан точно според личните му предпочитания. Хау отпи едра глътка и бавно огледа вътрешността на луксозния ресторант. Кимна на няколко души, които познаваше. Включително и на тези, които си въобразяваха, че са негови познати и постоянно изтъкваха този факт. Тук-там все още се виждаха свободни маси, но той знаеше, че след десетина минути заведението ще бъде претъпкано.

Хвърли поглед на елегантния си часовник. Беше дванайсет и двайсет и осем. За Брислинг оставаха точно две минути да влезе в заведението и да стигне до масата му.

На практика Хау никак не се интересуваше от Брислинг и новините, които щеше да му донесе. Беше сигурен, че ще бъде засипан с тях още преди келнерът да е взел поръчката му.

От друга страна, Дейвид Брислинг беше безупречен помощник. Достатъчно умен, за да се справя сам с многобройните дейности на кабинета, и достатъчно глупав, за да бъде тотално зависим от Хау. Сенаторът си го представяше като някакъв ненормален робот, създаден в генетичните лаборатории на двайсет и първи век.

Трийсет секунди преди дванайсет и половина Брислинг стремително се втурна в ресторанта, следван по петите от разтревожения управител. В предишния си живот тоя тип сигурно е бил агент на ЦРУ, помисли си Хау, докато помощникът му се настаняваше срещу него. Абсолютно незабележим и обикновен среден американец, солта на земята.

Дейвид Брислинг седна, приведе се напред и напрегнато прошепна, без да си прави труда да поздравява:

— Мисля, че получих отговора!

— Здравей, Дейвид. — За Дъглас Хау добрите обноски означаваха всичко, приемаше ги като синоним на доброто домашно възпитание. Лишен от подобно възпитание просто защото бе син на обикновени фермери, той дяволски много държеше на обноските.

Рядко признаваше пред себе си, че дълбоката му ненавист към Котън Брандинг се дължи именно на факта, че Брандинг притежава всичко онова, от което сам той е бил лишен — добро семейство, добро образование, подходящи приятели и връзки, достъп до най-висшите кръгове на държавната власт. Всичко, което е резервирано по рождение за представителите на истинския елит, на хората с много пари и благородно потекло. Хора като Брандинг. Докато бедните плебеи като Хау са принудени да пълзят нагоре с цената на безкрайни усилия, да се молят и унижават за трошици мимолетно признание, а вратите на истинската власт са безнадеждно затръшнати пред тях.

Брислинг разсеяно кимна в отговор на поздрава му и сложи купчина документи на масата.

— Мисля, че имаме всичко, което ни трябва за проучването на института „Джонсън“. — Говореше за доклада на института, свързан с приложимостта на проекта „Кошер“. Четири милиарда долара на вятъра, единствено заради проклетата Агенция за съвременни компютърни проучвания на Кук Брандинг! Да гониш вятъра и да си въобразяваш, че ще създадеш мислещ компютър с универсално приложение, е нещо в реда на нещата, когато се осъществява от частна или спонсорирана с частни капитали компания. Но да ангажираш правителството с подобна идея и да пръскаш парите на данъкоплатците за нейното осъществяване бе, по дълбокото убеждение на Хау, безумство, което граничи с престъпление.

— Прочетете това — Брислинг побутна към него купчината напечатани на машина листа.

— Предпочитам да ми го резюмираш накратко — отвърна Хау, който никак не обичаше да слага очилата си на публични места.

Брислинг бе успял да изрови няколко любопитни факта за отношенията между двама от членовете на екипа, изготвили въпросния доклад. Единият беше самият директор на института — доктор Рудолф. Точно за подобен вид информация се бе молил Хау, само по този път би успял да торпилира приемането на законопроекта АСКП. Знаеше, че му трябват много повече факти, знаеше, че ще бъде принуден да прибегне до услугите на пял екип от специалисти. Възпираха го два фактора. Първият от тях беше, че той не искаше да участва лично в подобно разследване, защото прекрасно знаеше какви ветрове духат във Вашингтон след аферата „Ирангейт“. А вторият — личното му нетърпение, неудържимо и изгарящо.