Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Баща ми Со Пенг имаше много деца, Никълъс — каза един ден тя. — Но всички бяха момчета и това ми се струваше доста странно. Бях на три годинки, когато ме осинови. Несъмнено щях да се мисля за особена сред всичките тези момчета — седем на брой, но именно Со Пенг ме накара да се чувствам по-специална. Той беше необикновен човек.

Никълъс внимателно слушаше. Вече добре знаеше какъв майстор на недоизказаното е неговата майка. В нейните уста определението „необикновен“ звучеше като най-силния суперлатив на света.

— Дядо ти беше получил отлично образование в най-добрите учебни заведения на Сингапур, Токио и Пекин. Владееше до смайващо съвършенство всички езици и диалекти, които се употребяват на азиатския континент.

Когато ме осинови, беше търговец на копра на Малдивските острови и похарчи голяма част от първото си състояние в борба с ловците на носорози в Борнео и пиратите в морските проливи. Второто си състояние натрупа от добива на петрол, който откри на Калцмантан. После разшири дейността си и започна да добива въглища и злато в Суматра, а парите влагаше в закупуване на просторни каучукови плантации. В крайна сметка негова собственост стана почти цялата територия северно от Сингапур, гъсто залесена с гори от санталово, тиково и абаносово дърво.

Но най-ценна бе способността му да разбира околните, това го правеше наистина уникален. На жените гледаше като на човешки същества, а не като на робини и второкачествени творения на природата. Докато растях, мислех, че това се дължи на многобройните му пътешествия. Едва когато станах зряла жена, разбрах, че то си му е просто вродено. Би го притежавал, дори цял живот да не беше мърдал от Сингапур.

Образованието си в общи линии получих от него. Там, където живеехме, училищата не бяха особено добри, а и Со Пенг ме обучаваше по своя специална програма. С готовност отговаряше на всички въпроси, независимо от характера им. Но веднъж го попитах защо всичките му деца са момчета и той не ми отговори. Лицето му стана тъжно и някак изведнъж остаря.

Много месеци по-късно той каза: „Ние с теб водим битка, Чонг. Давам ти всичко, което има истинска стойност в света. То не е нито петролните ми полета, нито каучуковите плантации, нито дори недвижимото ми имущество. Тези неща са преходни и могат да бъдат управлявани от синовете ми, които без изключение са умни и проницателни момчета.

Нашата битка ще продължи дълго след като и двамата сме се превърнали в прах. Така и трябва да бъде, това е волята на съдбата. Някога имах дъщери и много се надявах, че ще се включат на моя страна в битката. За съжаление, тях вече ги няма. Но имам теб. Ти си моята радост и моето спасение. Ти ще продължиш битката, твоето дете също…“

Бях съвсем младо момиче и думите му ме изплашиха.

— Но аз искам да имам много деца, татко — рекох. — Дълбоко вярвам, че човекът, за когото ще се омъжа, също ще желае много деца.

— Ще изпълниш дълга си, Чонг — каза ми Со Пенг. — Ще родиш само едно дете, но ще бъдеш напълно доволна, тъй като твоят син е предопределен да приключи окончателно битката.

— Ще победи танжин, така ли? — попитах го аз.

— Това не мога да кажа — отвърна Со Пенг. — Никое човешко същество не може да знае предварително изхода на битка от такъв характер. Дори същества като нас с теб.

Никълъс бе ужасен.

— Защо ми казваш всичко това, мамо? — изкрещя той.

Тя го притегли към себе си и той се сгуши в прегръдките й. Чуваше ударите на сърцето й, топлината на тялото й бавно разсейваше ужаса в душата му.

— За да те подготвя за предстоящата буря, сине — отвърна тихо Чонг. — Искам да разполагаш с всички преимущества, които мога да ти осигуря.

Всичко това течеше през главата на Никълъс, докато очите му бяха заковани върху трупа на Киоки. Нямаше сили да ги извърне встрани, да избяга от кошмарната гледка. Съзнаваше, че това е лош признак, още една проява на дезинтегриращата сила на широ нинджа. В душата му се загнезди абсурдната мисъл, че ако остане край танжина, той някак си ще успее да го спаси, макар и мъртъв…

Лудост.

Съзнаваше, че това е чиста лудост, но продължаваше да храни някаква непонятна надежда. Струваше му се, че ако остане достатъчно дълго край тялото на Киоки, той ще възкръсне и ще го спаси. После, сякаш насън, ясно видя собственото си тяло, коленичило като наказано до обезобразения труп с ужасните ивици кожа, нарязани като ресните на страшно знаме. Разбра, че е загубен, душата му се изпълни с черно отчаяние.