Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Материалите са спешни — каза на Томи той. — Моля заключенията ви да бъдат готови за сутрешното съвещание.

Нанги внимателно ги наблюдаваше, нещо във взаимоотношенията им го привличаше, като блясъка на седефа във вътрешността на бисерна мида. В поведението на Сенжин Омукае се долавяше странна за един полицейски началник неувереност, ясно се усещаше липсата на „хара“ — вътрешната духовна сила. Нанги остана с чувството, че този човек умишлено прикрива една важна част от своята същност.

Но в момента вниманието му бе насочено предимно към Томи. Нямаше никакво съмнение, че присъствието на Омукае я беше извадило от релсите. Нанги остана с впечатлението, че двамата прикриват нещо, може би романтични чувства. Забранени и затова още по-вълнуващи.

Сенжин любезно се сбогува, Томи го изчака да се отдалечи и попита:

— Какво мислите?

Трябваха му няколко секунди, за да се концентрира отново върху разговора. Интересно, каза си той. Този Омукае май повлия и на моето настроение.

С усилие на волята насочи мислите си обратно към Никълъс и танжина.

— Убийството на двамата лекари повдига много въпроси — започна той. — Очевидно доктор Ханами е бил убит с цел Никълъс да се върне отново в кабинета му. Но защо е бил убит доктор Муку?

— Може би е станал неволен свидетел на първото убийство или пък…

— Познавали ли са се двамата медици, имали ли са общи пациенти?

— Няколко — отвърна Томи. — Доктор Ханами е изпращал за психическо освидетелстване част от своите пациенти. Както преди да ги оперира, така и след това… Проверих ги един по един, но не открих нищо необичайно.

— Значи можем да приемем, че връзката между двамата е танжина. Познавал е както единия, така и другия.

— Или пък е познавал само доктор Муку — подхвърли Томи. — След като е преследвал господин Линеър, не му е било трудно да открие, че доктор Ханами е неговият хирург.

— Прекалихме с разговорите — изправи се Нанги. — А и с предположенията. В момента не разполагаме със солидна отправна точка и трябва да я открием.

— Ако този танжин притежава дори петдесет процента от качествата, които му приписвате, той отдавна е заличил следите си — отбеляза Томи.

— Може би — кимна Нанги. — Но според мен е крайно време да разберем точния процент на необикновените му качества.

Шизей не искаше да напусне Котън Брандинг, но беше свикнала да изпълнява заповедите на своите господари, просто не можеше да си представи друг начин на живот. Страданието не беше ново чувство в душата й, напротив — то я съпътстваше през целия й съзнателен живот, беше се превърнало в нейна втора природа, важно като дишането и храненето.

Измисли някакъв ангажимент във връзка с благотворителната си дейност, но не му предложи да я придружи до Вашингтон. Съзнаваше, че той сам трябва да прояви подобно желание и то несъмнено ще окаже положително въздействие върху новото им приятелство.

Затова когато се върна на масата в открития ресторант „Лоботър Рол“ в покрайнините на Напег, на лицето й бе изписана загриженост. Съвсем достатъчна, за да предизвика очаквания от негова страна въпрос:

— Нещо сериозно?

— Викат ме от службата.

— Кога?

— Най-късно утре трябва да съм във Вашингтон — отвърна тя, без да го гледа.

Мълчанието натежа върху масата като тежък облак, засенчил яркото следобедно слънце. Тя взе вилицата и се зае с пържените миди в чинията си. Нямаше апетит, но беше доволна от този факт, тъй като Брандинг несъмнено щеше да му обърне внимание. Той забелязваше всичко, свързано с нея, изследваше настроенията й както астрономите изследват лунните фази — с огромна загриженост и максимална концентрация, които понякога дори я плашеха.

За разлика от повечето жени в нейното положение, страхът й не произтичаше от степента на вниманието, с което я ограждаше той. Беше свикнала с крайностите както в емоционално, така и в психологическо отношение — би могло да се каже, че дори й харесваха. Страхът й се коренеше по-скоро в собственото й възприемане на неговото увлечение. Все още не можеше да повярва в силата му и това беше опасно. В плен на илюзиите Шизей се чувстваше уязвима и слаба. Години от живота й бяха преминали в обучение да създава илюзии у другите. Масите се люшнаха пред очите й, чувството, че живее в един обърнат наопаки свят, беше зашеметяващо, душата й се изпълваше с безпокойство.

Брандинг довърши бирата си и попита:

— Не си ли гладна?

Тя се усмихна и побутна чинията си към него.