Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

После видя фигурата на Томи сред струпаните пред входа униформи и я повика. Тя вдигна глава, позна го и забърза към него.

— Линеър-сан?

— Хай. Изглеждате изненадана да ме видите, детектив.

— Не съм изненадана, а любопитна — отвърна Томи. — Изглеждате съвсем различен.

Той прекара опакото на дланта си по гъстата четина върху страните си:

— От брадата е, или пък от грубата кожа…

— И от още нещо — погледна го в очите тя. — Добре е, че сте тук, сигурно небето ви праща… Нуждаем се много от вашите умения.

После кимна на униформените полицаи, които препречваха пътя на Никълъс, и те покорно се отдръпнаха.

— Какво става тук?

— Елате да идем при Нанги-сан — отвърна Томи. — Той е в къщата.

— Жена ми! — пое дълбоко дъх Никълъс. — Добре ли е тя? Какво е станало?

— Всичко най-лошо, за което можете да се сетите — погледна го Томи. — Но жена ви е жива и здрава, не се страхувайте.

— Значи тя е вътре с Нанги-сан?

Томи не отговори, заета да си пробива път през кордона от полицаи. Изкачиха стъпалата на градинката и се насочиха към входната врата, пазена от полицаи с шлемове и бронирани жилетки.

— Какво означава това? — попита Никълъс и махна с ръка към тежковъоръжените служители на реда.

— Война, Линеър-сан — отвърна Томи, докато си сваляше обувките. — Война по всички правила!

Никълъс изрита калните планински ботуши от краката си, свали раницата от гърба си и захвърли анорака, който бе съблякъл още след като напусна големите височини.

— Джъстин?

Вратата от оризова хартия насреща се хлъзна встрани и на прага се появи Нанги.

— Никълъс! — извика той. — Слава тебе, Господи! Молитвите ми бяха чути!

— Нанги-сан! — поклони се церемониално Никълъс, но очите им се срещнаха в безмълвна милувка. Томи никога не беше виждала Нанги толкова щастлив. Станала неволна свидетелка на тази необичайна среща, тя започна да си дава сметка за особената връзка между тези двама мъже. Беше връзка между баща и син. — Къде е Джъстин? Къде е съпругата ми?

— Замина — отвърна Нанги. — Точно преди осем часа отлетя за Америка.

Сърцето на Никълъс пропусна един такт, очите му се спряха върху тъжното лице на приятеля.

— Точно сега ли? — промълви той. — Какво става тук? Томи твърди, че сме в състояние на война.

— И е точно така — кимна Нанги. Облягаше се тежко на своя бастун с драконова глава, лицето му бе уморено и загрижено. — Влизай, Никълъс — покани го с жест Нанги. — Уми е тук, чаят и сладкишите са готови, има и храна. Влизай и поемай дома си. Докато хапваме, ще ти разкажа какво се е случило, или поне това, което ми е известно… Но бързам да те предупредя, че то едва ли е достатъчно.

Шизей имаше само една приятелка в живота си. Кику наистина изглеждаше крехка и нежна като вишневия цвят на който бе кръстена — така поне се стори на Шизей, когато я видя за пръв път. Кику учеше за гейша и Шизей се запозна с нея в курса по традиционни танци. Това стана по времето, когато Сенжин беше в Жуи. Нямаше нищо странно във факта, че се запознава с момичета, които се обучават за гейши на този курс, тъй като танцът „илнугей“, е едно от основните умения на гейшите и именно от него произлиза името им.

Кику притежаваше едно особено качество, което веднага се набиваше в очи и от което Шизей искрено се възхищаваше. То беше нещо като застинала в очакване неподвижност — така цветята се готвят да разтворят прекрасните си чашки, така птиците очакват подходящ вятър, за да разперят крила. Кику беше най-добрата в курса и според Шизей това се дължеше именно на нейната странна неподвижност. Защото неподвижността в танца е толкова важна, колкото и движението. Подобно на сенките, които пробягват по стената на застинала стая, неподвижността изменя съдържанието на танцовите стъпки, придава им допълнителна дълбочина, разкрива цялата им вътрешна красота.

Кику беше в състояние да седи в основната поза на гейшите часове наред — с крака, присвити точно под таза. Едва забележимите движения на глезените, с чиято помощ променяше точката на тежестта на цялото си тяло, бяха единственият знак, че в мускулите и ставите й се е натрупало огромно напрежение.

Шизей стана добра танцьорка изцяло благодарение на Кику, а не на инструкторката, която водеше курса. Разкривайки и тайната на неподвижността, Кику й преподаде урок, който й остана от полза за цял живот. — Да знаеш кога да не се движиш е толкова важно, колкото и да знаеш кога да се движиш. По-късно именно това качество на Шизей направи впечатление на режисьори и продуценти, но най-силно бе влиянието му върху нейните спонсори — президентите на най-големите японски корпорации.