Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

„ Акшара е център на вселената , казваше Канзацу. Той обладава онази необятна и съвършена тишина, в която се съдържа цялата Вселена. Когато прибягваме до изразните средства на Акшара, ние нямаме нужда от думи. Защото Акшара съществува на този свят далеч преди в него да е възникнала необходимостта от словото. Онзи, който е в състояние да използва Акшара, вече е постигнал пълно сливане с могъщите сили на Вселената. “

Макар да отскочи назад, блъснал се в стената на Акшара и все още парализиран от образа на Жената-демон, Сенжин бе далеч от поражението.

Шизей правилно бе предсказала, че на този етап той ще бъде вече прекалено силен. Едва сега Никълъс си даде сметка, че бе чакал много дълго, че бе му позволил да попие цялото излъчване на „кокоро“, че дори Акшара няма да го спре.

Сенжин се блъсна с трясък в стената, тялото му отскочи и прелетя няколко стъпала надолу. Успял да излезе от първоначалния шок, духът му се превърна в стоманено менгеме, което неумолимо започна да се стяга около гладката безформена стена, натискът му ставаше все по-силен и по-силен… Накрая стената се пропука и рухна.

Сенжин проникна в последната отбранителна линия на Никълъс — онази, която се намираше в сърцевината на духа му. Енергията на „кокоро“ се стовари върху него с цялата си могъща сила, разкъса духа му, превърна го в инертна и безволева маса.

Краят наближаваше. Много по-бързо, отколкото Никълъс си го беше представял. Рухна на колене, театралният костюм се разцепи върху тялото му, перуката се изплъзна от главата му.

Не можеше да диша, не можеше да се помръдне. Мислите му станаха неясни и разпокъсани, натискът на Сенжин беше огромен. Мракът започна да се сгъстява около него.

Но някъде далеч, в сърцето на мрака, все още сияеше ослепителна светлина. Тя идваше от един кристален фенер, от дълбоката същност на Шизей, попила чак в корените на съзнанието му…

„Ела при мен, сестричке, прокънтя духът на Сенжин. Ела при мен, моя любов! Сега имам нужда от теб!“ Тъмните спирали на волята му се насочиха напред и бавно се увиха около гладката стена, зад която мъждукаше последното пламъче от духа на Никълъс.

Тази стена вече не беше безлична, не беше безформена. Извиваща се като змия, тя се губеше в безкрайността, по повърхността й проблясваха брилянтните капчици на това, което беше есенцията от духа на Шизей — сестрата близначка на Сенжин. Тя се надигна да го посрещне, Сенжин радостно протегна ръце… И изведнъж върху него се стовари силата на ужасното отмъщение — неуловима като утринна мъгла, опасна, заплашителна…

„Шизей“ , изкрещя духът на Сенжин…

Никълъс бръкна в джоба си, пръстите му бяха натежали така, сякаш някой ги бе натикал в оловна ръкавица. Болката пронизваше тялото му, сърцето лудо блъскаше в гърдите му, имаше чувството, че всеки миг ще се пръсне на късове.

После танжинският изумруд се плъзна в шепата му, той събра на топка последните остатъци от волята си.

Изведнъж почувства как някаква могъща сила го тласка към Сенжин, все по-бързо и по-бързо… Сякаш двамата се бяха превърнали в силни магнити, чието съединение нищо на този свят не беше в състояние да предотврати.

После се докоснаха…

В съзнанието на Сенжин бушуваха пламъци. Сред тях бавно започна да се оформя една огромна празнина, празнината на отчаянието… Изведнъж разбра най-страшното. Духът му вече бе сам, изоставен и предаден от единственото живо същество на този свят, което наистина бе обичал. От най-ужасния си кошмар.

Жената-демон… Шизей…

Бляскавите ръбове на шлифования изумруд сякаш изведнъж се превърнаха в стоманени остриета, камъкът изсвири във въздуха и потъна дълбоко в гърдите на Сенжин, смазвайки всичко по пътя си. Кожа и мускули, вътрешности и кости…

Кръвта изригна като вулкан, оплиска лицето на Никълъс, стълбите, стените… Тялото на Сенжин се изви като лък с опъната до скъсване тетива. Очите му всеки миг заплашваха да изскочат от орбитите си, устата му се разкриви в беззвучен вик. В следващия миг животът напусна тялото му — сякаш някаква божествена ръка бе угасила пламъчето на потрепваща в мрака свещ…

Шизей изпищя, тялото й политна, ръцете й се вкопчиха в широките рамене на Кони Танака. Почувства смъртта на своя брат с онази неизбежност, с която земята чувства топлите лъчи на слънцето.

Устата й се разтвори, дробовете й жадно поеха кислорода на въздуха. Чувстваше се срязана на две, сякаш скалпелът на безсърдечен хирург бе премахнал от тялото й тумор, с който бе свикнала от самото си рождение.