Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— По отношение на Сенжин ти направи това, което трябваше да направиш. Не ти, а той ме замеси в цялата история. А ти реагира по единствения възможен начин. Никой друг не би успял да го спре, аз съм твърдо убедена в това.

Целуна го пламенно по устата и добави:

— Сега всичко свърши. У мен се заражда нов живот. Нашето дете, Ник. Вече не се страхувам, искам го толкова силно, колкото искам и теб! Много скоро ще имам нужда от вас двамата и това чувство ще е чудесно!

Отпусна глава на рамото му, почувства как силните му ръце я притискат.

— Колко много те обичам! — въздъхна тя.

Лодката на Кроукър се появи иззад вълнолома и бавно се насочи към брега. Видяха как Аликс засенчва очите си с ръка и се опитва да ги открие. Те размахаха ръце, Аликс се усмихна и започна да им маха в отговор.

Десет минути по-късно яхтата беше закотвена край пристана. Аликс изтича по мостчето и се хвърли в прегръдките им. Лю Кроукър се забави малко, тъй като трябваше да помогне на клиентите си да свалят на кея улова — един блестящ със синкавите си люспи марлин.

Изглеждаше съвсем друг — здрав и загорял под яркото слънце на Флорида. Беше пуснал косата си дълга, приличаше повече на стар морски вълк, отколкото на доскорошен полицейски служител.

— Хей, Ник!

— Лю!

Стиснаха ръцете си и се прегърнаха. По-късно, вече на борда на „Капитан Сумо“, Лю Кроукър се усмихна и рече:

— Намираме се само на две мили от мястото, където гъмжи от марлини. Какво ще кажете да идем да си опитаме късмета, а? Днес е добър ден за лов на марлини…

— Благодаря, но предпочитам да си почивам по друг начин — поклати глава Никълъс. Напоследък ми дойде до гуша от убийства.

Кроукър присви очи и подигравателно подхвърли:

— Надявам се, че в Япония не са те направили заклет вегетарианец!

— Господи, Лю, наистина много се радвам да те видя! — засмя се Никълъс.

— А по едно време си мислех, че никога вече няма да се срещнем — поклати глава Кроукър.

— Човек не трябва да губи приятелите си — рече Никълъс.

— Сега ще ти покажа нещо — ухили се Кроукър, после отвори капака на големия фризер на палубата, извади две кутии бира и подхвърли едната на Никълъс. Протезата от титаново-графитена сплав и поликарбонати, прикачена към лявата му ръка от гениалните ортопеди на Тодай, приличаше на някаква екзотична черупка. Кроукър каза, че отначало я криел под ръкавица, но скоро разбрал, че това е пълна безсмислица, особено в тропическия климат.

— Гледай сега!

Лявата му ръка се сви около кутията с бира, прозвуча тиха експлозия и пенлив гейзер бира се насочи към синьото небе над главите им. Миг по-късно всички бяха окъпани от лепкавата, вдигаща мехурчета течност. Ръката се разтвори и сплесканата кутия издрънча на палубата.

Лю Кроукър погледна озадаченото лице на Никълъс и избухна в смях.

— Може би дори ти не си в състояние да направиш тоя номер — рече той.

Двете жени мълчаливо ги наблюдаваха иззад дебелото стъкло на капитанската кабина.

— Гледай какви хлапета са! — въздъхна Аликс с усмивка на уста. — Много се радвам, че дойдохте, Джъстин. Колко можете да останете?

Джъстин гледаше завистливо към момчетата.

— Колкото и да останем, все ще е недостатъчно — отвърна на въпроса тя.

Килан отвори очи в момента, в който дрезгавата светлина на утрото започна да прониква през отворения прозорец. Към китката й бе прикачена прозрачна тръбичка, във вътрешността й бавно пълзяха бистри капчици. На стола край леглото беше свита неясна в здрача на стаята човешка фигура. Лицето й не се виждаше, но Килан позна старите напукани ръце, попаднали под бледата светлина на нощната лампа. Сбръчканите пръсти не бяха изгубили нищо от своята сръчност, оризовата хартия под тях бързо се превърна във фигурката на конче, изправено на задните си крака. Килан леко извърна глава и успя да види дългата редица от подобни фигурки, подредени с обич на прозоречната дъска от баба й.

— Жадна съм — дрезгаво изграчи тя.

Баба й стана и приближи до устните й дебела порцеланова чаша. Чаят беше гъст, със замайващ аромат. Момичето жадно отпи. После затвори очи и отново заспа.

Когато се събуди, навън грееше ярко слънце. Баба й продължаваше да седи на същото място, пръстите й неуморно работеха. На прозоречния перваз имаше още повече животинки. Доловила леко движение край леглото, Килан бавно обърна глава. Над нея се беше привел баща й.

— Жадна съм — отново изграчи тя.

Бабата се надигна, но Кен Ороши я спря: