Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Оттатък митническата зона на летище Нарита ги чакаха Нанги, Томи и Уми. Нанги изглеждаше уморен, но доволен.

Уми веднага дръпна Никълъс настрана.

— Ледовете започнаха да се топят — каза тя по обичайния си загадъчен начин. — Радвам се, че отново си тук, и усещам, че има още какво да научиш.

В колата Нанги говореше само за обединението между „Накано“ и „Сато Интернешънъл“ и за огромните печалби, които очаква от научноизследователския институт на компанията.

Залят от потока на добрите новини, Никълъс предпочиташе да мълчи и да слуша. Очите му пробягваха по пейзажа оттатък прозорчето, изглеждаше някак разсеян и замислен.

— Ник, какво ти е? — тихо попита Джъстин. Затворила очи, Уми изглеждаше потънала в дълбок размисъл. Нанги и Томи тихо разговаряха помежду си, предлагайки на гостите си онова уединение, което можеха да имат само в Япония. — Какво те тревожи?

— Все още не зная почти нищо за своя дядо — отвърна Никълъс. — Според Шизей Сенжин е бил убеден, че Со Пенг е разбойник и убиец, а майка му е откраднала изумрудите на танжините от Жиу. Искам да разбера каква е истината.

— Но кой може да ти я разкрие? — озадачено го погледна Джъстин. — Има ли живи свидетели на всичка това?

Никълъс тръсна глава, очите му потъмняха.

— Все някой знае истината, Джъстин — промълви той.

Ходака.

Двете седмици истинско лято най-сетне се настаниха и сред високите склонове на Ходака. Непрогледно черните цветове бяха заместени от сивото, непристъпните скали вече не изглеждаха толкова мрачни. Дебелата ледена корица на снега беше изтъняла, тук-там сред ледниците проблясваха весели поточета, искрящи под слънчевите лъчи.

Три дни след кацането на самолета им в Япония, Никълъс вече преодоляваше последните метри от тясната пътечка, която свършваше при планинското убежище на Канзацу.

— Идвал ли съм тук и преди? — попита той, когато наставникът му отвори вратата на колибата.

— Не — усмихна се Канзацу. — Тази среща може да бъде осъществена само веднъж. — Пристъпи встрани и добави: — Влизай.

След като приготвиха и изпиха чая си, Канзацу каза:

— Всъщност, аз не можех да зная дали ще те видя отново.

— Дори и с помощта на своята дарба?

— Когато става въпрос за теб, тя не ми предлага ясновидство — поклати глава Канзацу, замълча за миг, после добави: — Значи Сенжин го няма…

— Ти знаеш името му? — стреснато го погледна Никълъс.

— Аз го познавах , Никълъс. Някога беше мой ученик и именно затова знаех колко е опасен, именно затова се страхувах… Разбрах, че има някаква надежда, едва когато те видях да пълзиш по пътеката нагоре и да извиваш врат към Черния жандарм — кошмара на твоя живот.

— Но защо си го обучавал, след като си знаел колко е опасен?

— На практика не съм го обучавал — отвърна Канзацу, очите му потъмняха и станаха някак загадъчни. — Използвам думата „ученик“ само за удобство. Сенжин дойде да ме подложи на изпитание — точно както беше подложил на изпитание брат ми Киоки. Аз предвидих смъртта на Киоки и вече знаех каква тактика трябва да приложа по отношение на този „дорокусай“.

— Когато се появи тук, той вече беше далеч по-силен от мен. Умът му бе успял да овладее изкуството, което сам той наричаше Кшира — езика на съвършения баланс между светлината и звука. А това изкуство беше далеч по-могъщо от Тао-тао.

Канзацу леко сви рамене и продължи:

— Направих каквото можех. Шегувах се с него — само това можех да сторя. Потиснах дълбоко в душата си както способността си да виждам в бъдещето, така и своята неприязън към него. По тази причина след години, вече след като те беше превърнал в широ нинджа, той уби не мен, а Киоки. Брат ми бе допуснал грешката да заплаши Сенжин. От своя страна пък Сенжин не ме считаше за противник, не вярваше, че ще ти помогна дори и да ме откриеш. Обратното — аз го накарах да повярва, че може да научи нещо от мен по време на престоя си тук.

Нещо тежко се настани в стаичката, потънала в аромата на запалените пръчици. Нещо тежко и неприятно, което притискаше раменете на Никълъс. Той тръсна глава и каза:

— Знаел си, че един ден Сенжин ще убие брат ти и въпреки това не си направил нищо, за да го спреш…

— Напротив — отвърна Канзацу. — Направих всичко, което беше по силите ми. Създадох теб.

— Мен? Но как е възможно аз да мога да спра Сенжин, а ти да не можеш?

— Ти си Единственият, мой скъпи Никълъс. Последният мъж на този свят, свързан пряко със Со Пенг. Ти си пазачът на танжинските изумруди.