Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Убийството е част от същността му — отвърна Шизей. — Върши го според изискванията на древния ритуал — на фона на постоянно повтарящи се псалми и обредни действия. Именно затова одира жертвите си, това му позволява да активизира в максимална степен мембраната на „кокоро“. От нея нараства силата му, тя е неизчерпаем източник на енергия.

Никълъс потръпна.

— Той трябва да бъде спрян, Шизей — рече той — Друг изход няма.

— Точно затова съм тук.

— Аз съм новак в Тао-тао — призна й Никълъс. Брат ти лесно ще ме победи, ако не ми помогнеш.

— Зная.

Шизей прекрати движенията на тялото си и се обърна с гръб към него. Пръстите й се плъзнаха по копчетата на блузката, тя бавно се свлече около кръста. Под нея беше гола.

— Ето какво съм аз — рече тя и огромният паяк на гърба й леко се раздвижи. — Ето какво стори с мен моят брат. Това е единственото нещо на света, от което той изпитва страх. Жената-демон.

Никълъс се приближи до подноса, оставен от Кони. Напълни две чаши чай и се върна при Шизей. Седнаха един срещу друг с подвити под себе си крака и започнаха да пият. Макар и кратко, мълчанието им натежаваше от многозначителност, маркираше нов етап от отношенията им.

— Ти трябва да дойдеш с мен и да се изправиш срещу Сенжин — каза Никълъс и остави празната си чаша на пода.

— Не — поклати глава Шизей. — Това ще сториш сам. Вече не мога да мисля само за себе си. Съществува един човек, чиято сигурност вече е най-важното нещо в живота ми.

Никълъс не я попита за името на този човек. Не беше и необходимо. Потънал в концентричните окръжности на дарбата й, той го прочете без никакви затруднения: Котън Брандинг.

— Трябва да ти съобщя, че с „Нами“ е свършено — промълви той. — Кусунда Икуза е мъртъв, вирусът РИНРИС вече не се намира под негов контрол.

Ясно почувства облекчението, което заля душата й.

— Ела тук — простичко рече тя.

Никълъс се подчини, Шизей отвори ръчната си чантичка и извади необходимите вещи. После се зае да гримира лицето му с бързи и сигурни движения. В съзнанието й бе ясно запечатан образът на Жената-демон, крачеща по брега сред вихрите на бурята, копнееща за отмъщение. Не само по отношение на близките си, но и на всички мъже, позволили си да я третират като животно. Едновременно с това виждаше и лицето на единствената си приятелка Кику — такова, в каквото се беше влюбила. Красиво, силно и съвършено мъжко лице. Лицето на самурай.

— Сега си красив и едновременно с това страховит — каза тя и се дръпна мъничко назад да огледа работата си. — Но косата ти не изглежда добре. Прическата ти е прекалено мъжка.

— Почакай малко — изправи се Никълъс и изчезна за трийсетина секунди от стаята.

Когато се върна, беше облечен в дрехите на актьора кабуки, чиято статуя заемаше важно място в отрупания е вещи хол на Кони. В ръката си държеше перука със сложна прическа. Седна отново срещу Шизей, а тя взе перуката и внимателно я положи на главата му. После извади джобно огледалце и го поднесе пред очите му.

— Невероятно! — вцепени се от учудване Никълъс. — Къде си се учила на тези неща?

— Чувал ли си за „Златния облак“?

— Кийоку Уцукушики Канцан — издекламира Никълъс. — Чувал съм, разбира се. — Очите му отново се спряха върху огледалцето. — Ти наистина си ме направила чист, красив и съвършен !

Въздухът продължаваше да се нагнетява, около тях нещо забуча, заехтя като тътен на далечна камбана.

— Той идва — прошепна Никълъс. — Трябва да вървя.

— Сега знаеш от какво се страхува той — промълви Шизей, все още сигурна, че не е предала напълно своята втора същност, тъмната страна на душата си, своята любов, своя тъмничар, своята смърт… Даваше си сметка, че ако сега не направи нищо, идването й тук е било напълно безсмислено. Не бива да седи и безучастно да наблюдава развитието на събитията. Дните и нощите в хотела на брат й не бяха изминали напразно.

Спря надигналия се Никълъс със силата на духа си, сключи ръце на гърдите си и каза:

— Има и още нещо… Нещо, което трябва да ти дам. То е извън моите познания и моите умения, но чувствам, че без него няма да спреш брат ми. Вече е прекалено силен.

Бавно смъкна от пръста си пръстенчето с изумруди, което Сенжин й подари в деня на убийството на Хейжи.

— Това е танжински изумруд — подаде му го тя. — Единственият подарък от брат ми. Поднесе ми го на рождения ни ден, но той никога не е бил мой. Отдавна подозирах това, но сега вече съм сигурна.

Никълъс пое пръстена, изумрудът грееше като жив в леглото си от фина платина. И в същия момент усети това, което чувстваше Шизей: могъществото на Жената-демон.