Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Шизей го погледна в очите.

— Сбогом на врага — прошепна тя. — Мислех, че сърцето ми ще спре, когато те видя.

Говореха на японски, инстинктивно почувствали, че общуването им се нуждае от няколко различни оттенъци.

— Влез — покани я Никълъс, после представи Кони, без нито за миг да я изпуска от очи.

От устата на Кони се отрони сподавена японска ругатня.

— Знаеш ли коя е тя, Ник? — развълнувано извика той. — Защо я пускаш тук?

— Не мисля, че бих успял да я задържа вън — отвърна Никълъс, без да отделя поглед от лицето на гостенката. — Нямаме дори капка чай, Кони…

Изчака да останат сами и добави:

— Е, какво ще кажеш? Погледна Медуза в лицето и все още си жива…

И двамата продължаваха да се движат, кръжаха бавно един срещу друг, късовете огледално стъкло хрупаха под краката им, лицата и фигурите им се мяркаха за миг в тях, после изчезваха.

— Обстоятелствата претърпяха промяна — каза Шизей. — Дойдох тук, не за да те унищожа… Нито пък да помогна на брат си…

— Защо дойде тогава? — меко попита Никълъс.

— За да спася себе си — отвърна Шизей.

Общуването им далеч не се изчерпваше с фразите, които си разменяха. Интервалите между изреченията и отделните думи, кратките паузи и мълчанието бяха онази естествена среда, в която волята на единия се сблъска с волята на другия. Резултатът от този сблъсък усети най-вече Кони, който почти изпусна подноса от ръцете си, почувствал силен световъртеж.

Никълъс чу подрънкването на посудата върху подноса, къщата сякаш се разтърсваше от земетресение.

— Стой настрана, Кони — меко промълви той. — Остави чая и не влизай тук, докато всичко не свърши.

— Но, Ник…

— Направи каквото ти казвам, приятелю — настоя Никълъс. — Не искам Джъстин да е сама.

— Той е истински приятел — отбеляза Шизей, след като Кони напусна стаята. — Завиждам ти.

— Съжалявам, че не съм имал шанса да опозная и теб.

— Наистина е жалко — кимна Шизей. — Но мисля, че все пак ще имаме достатъчно време да се споразумеем… Чувам ехото на „кокоро“, трептенето е силно… Не след дълго брат ми ще бъде изпълнен със силата, за която мечтае.

— Той открадна шест от моите изумруди.

— А когато се сдобие и с останалите, наистина ще бъде непобедим — кимна Шизей. — Ще бъде в състояние да изгради конфигурацията „девет“ и тогава ще бъде обладан от могъща сила. Земята ще се разтърси. Той ще се слее с Вечността, ще крачи редом с боговете. Именно това е мечтата на целия му живот. — Продължаваше да се движи, тялото й беше неукротимо като душата й. А Никълъс неволно се запита на себе си ли не вярва, или на него — заклетия враг. — Но тези изумруди имат дълга история, тясно свързана с постоянните им кражби. Първо ги е откраднал Со Пенг…

— Дядо ми не е откраднал нищо в живота си.

— Може би — отвърна Шизей. — Сега вече истината е без значение. Важно е това, което гори в съзнанието на брат ми. Ние с него сме преки наследници на Жао Хсия — човека, когото Со Пенг е удавил в подножието на водопада в планината Гунунг Мунтахак Преди едно столетие…

— Аз съм обект на нападение от минало, което не познавам.

— Брат ми пък е пленник на това минало.

— Не очаквай да го съжалявам.

— Не искам това — отвърна Шизей. — Но трябва да проявиш разбиране. Според мен нямаш шансове да му излезеш насреща с помощта на Тао-тао. Той е надраснал дори това магическо изкуство и е създал своя собствена система. А тя е толкова могъща и чудотворна, че дори аз не мога да я разбера.

— Плаши ли те по начина, по който плаши мен? — попита Никълъс, после почувства тъмния тласък на волята й и разбра, че отговорът на въпроса му е излишен. — Но как можеш да обичаш това, което те ужасява?

— Безсилна съм — промълви Шизей, клепачите й овлажняха. — Той е мой близнак, неговата плът е моята плът!

— Но неговият дух не е твоят дух!

— Ние сме като два кристални фенера — промълви Шизей. — Пламтим ярко в мрака, еднакви сме, но едновременно с това и безкрайно различни. Едва днес си давам ясна сметка за това.

— Не е днес — поклати глава Никълъс. — Такова прозрение се оформя бавно и постепенно, изисква много време и търпение.

Шизей и Никълъс продължаваха да са оковани в омагьосания кръг, създаден от силата на волята им, Йин и Янг — мрак и светлина, мъж и жена, твърдост и податливост… Но очертанията на тези противоположности бавно се размиваха и изчезваха.

— Можеш ли да ми кажеш защо убива той? — попита Никълъс. — Дали убийството задоволява някакъв глад на душата му?