Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

А след избухването на скандала му оставаше само едно — да унищожи дракона, който безуспешно се бе опитал да язди. Поне за това все още имаше власт.

Дулото на пистолета потъна дълбоко в лицето му, но пръстите му вече се свиваха около гърлото й. Рукналата кръв му пречеше да вижда, но за това, което бе решил да стори, той нямаше нужда от зрението си.

Стисна здраво. Писъкът на Килан замря в гърлото й, достъпът на кислород бе прекъснат. Икуза гледаше как тялото й се гърчи като парцалена кукла, как мускулите й потрепват хаотично, лишени от командите на мозъка, как устата й се отваря и затваря, а зъбите й остро потракват.

Бавно и постепенно въздухът напускаше тялото й и тя изведнъж му заприлича на спукан балон. Балонът, който толкова дълго бе живял в собствените му гърди. Краката му натежаха, сякаш се бяха наляли с олово, ушите му бучаха. Кръвта му се превръщаше в желе, пулсът кънтеше в главата му — все по-бавен и по-дълбок…

Гледаше как ръцете й треперят, как лицето й побелява, как очите й бавно изскачат от орбитите си. Желаеше смъртта й, както не бе желал нищо на този свят. Дулото на пистолета все още бе насочено в главата му, но тя едва ли имаше достатъчно сила да натисне спусъка. Очите му блестяха, от устата му се откъсна презрителен смях.

Килан изръмжа, адреналинът със свистене нахлуваше в жилите й. Не беше в състояние да се помръдне, зрението й се замъгляваше. Но пред очите й ясно се поклащаше подигравателно ухилената му муцуна, душата и още по-ясно чувстваше унижението, което предшестваше окончателното поражение. Не! Няма да му достави това удоволствие! Няма да се предаде!

Ръцете й се тресяха така неконтролируемо, че тя не знаеше дали ще успее да насочи оръжието към врага си. Всъщност изобщо не можеше да определи накъде сочи то. И стори единственото, което все още беше в състояние да стори — натисна спусъка.

Експлозията беше оглушителна. Пистолетът на Негодника подскочи в ръцете й, тялото й отлетя рязко назад. Направи опит да изкрещи, но от устата и не излезе нито звук. Сякаш сънуваше ужасен кошмар.

Усети, че е на колене, цялата дясна част на тялото й беше безчувствена, дрехите, натежали от някаква непонятна влага, лепнеха за кожата й. Всичко наоколо беше в кръв, срещу нея лежеше някакъв огромен дънер, безжизнените му като черни копчета очи бяха отправени към тавана…

После в стаята се разнесе непонятен за съзнанието й стон — сякаш огромен остър нож изведнъж бе получил дар слово и безутешно ридаеше. На вратата се появиха хора, тя смътно си даде сметка, че това са познатите лица на Негодника и Томи Язава.

В същия миг замайването бе заменено от нетърпима болка и Килан разбра, че стенанието излиза от собствените й гърди. Опита се да го прекъсне, но вече беше изгубила контрол над себе си. Лицето й безпомощно се повдигна към новодошлите.

Усети, че я вдигат, някой нещо й говореше, но тя не разбираше нито дума. Не можеше, а може би и не искаше. Единственото й желание бе да пищи, да пищи, да пищи! И го стори.

Огънят все още пламтеше в съзнанието на Сенжин, мрачните му езици поглъщаха клеветата, прочистваха въздуха. Да, те все още бях там, дълбоко в душата му. Но дали горяха по-ярко? Едва ли…

Днес беше рожденият му ден. Ставаше на двайсет и девет години. Само още един човек на този свят имаше повод да празнува същото събитие, Шизей. Беше й позвънил, но не я намери и остави послание на телефонния й секретар, без да си казва името. А тя вече закъсняваше. Беше сигурен, че ще го чака в Уест Бей Бридж, но тя не се появи. Защо? Вече предвкусваше насладата от гледката на лицето и тялото й, от сливането на духовете им. Така, както го бяха правили години наред.

Мечтаеше да лежи до нея, да се наслаждава на картината, в която бе превърнал гърба й, да усеща как душите им се сливат по онзи неповторим, достъпен единствено за тях начин. Един прекрасен подарък за рождения им ден.

Сенжин никога не беше празнувал рождения си ден. Нищо не бе го отделяло от останалите дни на годината — нито празнична вечеря в семеен кръг, нито гостуване на приятели, нито подарък, а дори и обикновена поздравителна картичка. За пръв път се сблъска с обичая за поднасяне на подаръци, когато вече беше голям. Отначало се учуди от него, а после го намрази, тъй като той го караше да изпитва меланхолия. Инстинктивно усещаше, че това е още една от слабостите, които е наследил от Хаха-сан и трябва да се бори срещу нея.

Днес обаче реши, че вече е крайно време да си направи един подарък.