Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Насочиха се към оживлението на Западен Шинбаши, Оками хвърли загрижен поглед към посивялото лице на Никълъс.

— Аз съм твърде стар и уморен, за да ти помогна, Линеър-сан — промълви той. — Но ти не трябва да губиш надежда. Сигурен съм, че твоят проблем ще намери разрешението си. На този свят има човек, който ще ти помогне да избягаш от стоманената клетка на психическия затвор! Има , повярвай ми!

— Всичко наред ли е?

— Мама заспа — отвърна Франсин Голдони де Камило.

— Така и трябва — отвърна Пол Киарамонте. — Дадох й успокоително.

В утробата на частния самолет беше тъмно и студено. Седяха лице срещу лице на приковани в стените седалки, отвъд малките и издраскани стъкла на илюминаторите тичаха посребрени от луната облаци. Приличат на облаците от машините за сух лед, които използват във видеоклиповете, помисли си Франси. Опитваше се да бъде смела, да не обръща внимание на уплашеното пърхане на сърцето си. Премести се мъничко, успя да се облегне на топлото рамо на майка си. Стана й малко по-добре.

— Къде ни карате?

Очите на Пол проблеснаха в здрача.

— На юг, където е топло — отвърна той. — Там ще ти хареса. Ще плуваш на воля, а може да покараш и сърф…

— Защо ме будалкаш? Карате ни при Гадняра!

Пол я погледа известно време, после въздъхна:

— Имаш глава на раменете си, момиче.

Не ми говори така! Не съм на седем годинки!

— Виждам отвърна той и очите му одобрително опипаха стройната й фигура. — Май току-що си хвърлила сутиена за тренировки, а?

— Харесваш ли гърдите ми? — поизпъчи се Франси.

— Че кой няма да ги хареса? — сви рамене Пол.

— Искаш ли да ги пипнеш?

Пол подскочи, сякаш го бяха докоснали с върха на горяща цигара:

— Хей, хлапе! Какви ги дрънкаш?

— Там, край Шийпсхед Бей, се държеше по друг начин.

Той размаха ръце:

— Бях нервиран, при това с пълно право! Майка ти е виновна за смъртта на моите хора!

— Те трябваше да ни отвлекат, нали?

— Принуди ме да видя сметката на едно ченге! На ченге , разбираш ли? И ми подпали задника! Който гръмне ченге, вече е пътник! Пипнат ли го, вкарват го в килията и хвърлят ключа в морето!

— Той искаше да ни защити и нищо повече.

Пол я огледа внимателно, в очите му се появи нещо като уважение.

— Ти си на седемнадесет, нали?

— Почти.

— А аз скоро ще навърша двадесет и осем — изсумтя той. — Затова ще ти дам един съвет, момиче… Не бързай, има време да пораснеш. Не е нужно да го правиш на един скок…

Франси се замисли над думите му, после вдигна глава:

— А защо приспа само мама?

Пол опря пръст в устните си и прегриза някаква малка кожичка.

— Харесваш ми, хлапе. Задаваш умни въпроси и не дрънкаш глупости. Затова ще ти отговоря направо: Приспах майка ти, защото ме мрази и в червата, като нищо ще направи опит да ми види сметката. Освен това бях малко груб с нея… За което съжалявам, но просто се бях ядосал… Ако я бях оставил будна, сигурно щеше да ме ругае и кълне… И щеше да бъде права, поне за себе си… Реших, че ти си по-друга… Почти на седемнадесет, сигурно ще слушаш какво ти говоря…

— Ще слушам само ако не дрънкаш глупости. В противен случай и от мен ще чуеш едно „майната ти“!

— Окей, това вече е приказка — кимна Пол и внимателно огледа показалеца си. — Познаваш ли Гадняра, хлапе?

— Не.

— Ясно — промърмори той, отмести очи, после изведнъж скочи на крака: — Хей! Сигурно си гладна! Искаш ли да направя спагети?

Франси бавно се огледа:

— Да не би да има и кухня на този самолет?

— Че как мислиш? Кухня с всичко необходимо! Като на презокеански кораб. — Направи й знак да го последва и я поведе към опашката. Щракна електрически ключ и гордо се отдръпна да й покаже малкия, блестящ кухненски ъгъл от никелирана стомана.

— Нямате ли стюардеси?

— Не. Това е частен самолет, хлапе.

Измъкна от шкафа кутия спагети, включи електрическия котлон и сложи вода. После се зае да приготви соса. Продукти имаше достатъчно: доматено гаоре, белени домати, магданоз, риган, зехтин и лук.

— Малко сол и черен пипер — промърмори той и разбърка всичко в тигана, който постави на втората плоча. — После ще ядем…

— Какво ти е на крака?

Пол механично погледна към по-късия си крак.

— Катастрофа — промърмори. — Отдавна, още бях хлапе. През шейсет и втора, в Астория… Тогава живеехме там. — Разбърка соса и поклати глава: — Беше като сън, знаеш… Като един щурав сън! Ако не беше този крак, щях да съм сигурен, че сънувам… Видях една кола да фучи по улицата и бях сигурен, че ще стане нещо ужасно… Летеше право към момичето, знаеш… Гледах я, защото беше истинска красавица.