Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— И вероятно е продължил да се среща с нея, нали? — попита Франси, механично търсейки щастливия край.

— Това не знам — отвърна Пол. Клепачите му мигаха често-често, сякаш в окото му беше попаднала прашинка. — Мама се омъжила за Джон Киарамонте, професор по история на Ренесанса в Сити колидж. Била студентка там, следвала вечерно, два пъти в седмицата… Познавали се доста добре, той вече й бил направил едно предложение… Второто приела веднага, вероятно защото била бременна…

— Мама беше практична жена, имаше глава на раменете си — добави след кратка пауза Пол, в тона му се долови дълбоко уважение. — Аз съм се родил едва шест месеца след сватбата, но Джон така и не я попитал кой е бащата. Според мама, той просто ме приел като свой син… — от гърдите му се откъсна дълбока въздишка. Каква любов, Господи… — Очите му се насочиха към Франси, изгризаният нокът отново докосна устните. — Такава любов изпитваше към нея Пол Матачино „Черния“… Вероятно са се виждали, не зная къде и как… Но тя редовно получаваше парична помощ от него… С тези пари плати за престоя ми в болницата, за всичките операции…

— А защо работиш за Гадняра? — попита Франси, слагайки празната си чиния върху неговата. — Защо толкова много мразиш майка ми?

— Вече не я мразя чак толкова — поклати глава Пол. — А теб изобщо не те мразя… Вярваш ли ми?

Франси само сви рамене.

— Вярно е, хлапе. Помниш ли какво каза одеве за глупостите? Това не са глупости. Всичко, което става в момента, се дължи на войната между две фамилии. Леонфорте и Голдони. Ти и майка ти просто сте жертви на тази война, нищо повече. Тя би трябвало да се държи настрана, като всяка жена…

— За да я застрелят като баща ми, така ли? — разгорещено извика Франси.

— Нищо не зная за това, кълна ти се! — отвърна Пол и хвърли на пода невидима частица от нокътя си. — За тая работа са наели хора отвън, мен ме държаха на тъмно… — Вдигна ръка и поверително добави: — По мое мнение нападението срещу майка ти беше грешка… Тя е твърда душа, също като теб… — на лицето му се появи тъжна усмивка. — И успя да обърка живота ми завинаги!

— Рискове на професията.

Очите му се разшириха, от устата му излетя смаяно сумтене:

— Какъв език, Господи!

— Тук може би не става въпрос само за война между фамилиите — изгледа го настойчиво Франси. — Ти мразиш Фейт, нали?

— Мразех я, кучката! Нали тя уби баща ми, Пол „Черния“?

— Вярно ли е това?

— Заклевам се в паметта на мама! — тържествено вдигна ръка Пол, после на лицето му се изписа гримаса. — Надявам се, че Фейт си е получила заслуженото и вечно ще се пържи в ада!

— Тук ми намирисва на отмъщение.

— Къде си усвоила този език? — вдигна вежди той. — Сигурно от шибаните филми!

Франси седна с подгънати крака на седалката и надникна към тъмната вътрешност на самолета.

— Как мислиш, тя добре ли е?

— Разбира се — отвърна Пол, почука с пръст по ръката й и я принуди да седне обратно. — Я ми кажи нещо, хлапе… Майка ти водила ли те е някога в храма „Света Мария“ в Астория?

— Искаш да кажеш в манастира?

Погледът му помръкна.

— Да, в манастира. „Свещеното сърце на Дева Мария“…

— Много пъти — кимна Франси.

— Значи познаваш Светата майка?

— Да, редовно се виждах с нея…

— И за какво си приказвахте? За религия?

— Да — кимна момичето. — Най-често за религия…

Но погледът й се отмести встрани и той разбра, че лъже. Това нямаше значение, на практика изобщо не го интересуваше за какво са си говорили. Приведе се напред и напрегнато попита:

— А да си се срещала с още някой?

Франси забеляза напрежението, което скова чертите на лицето му.

— Разбира се — кимна. — Сестри, монахини… Кого друг можеш да срещнеш в един женски манастир?

— Вярно — кимна той. — Имам предвид една определена монахиня… Ще ти я опиша, а ти ще ми кажеш дали си я виждала…

— Защо?

— За мен това е много важно, момиче — наведе се още повече той. Гласът му се превърна в шепот.

— Добре — повярва му тя.

— Висока, слаба, с хм… страхотни крака — започна той. — Но това не означава нищо, защото вероятно е била облечена в расо, нали? Много красива, с тъмна чуплива коса. С най-невероятните зелени очи на света… Онова зелено, което човек вижда в океана… Не около себе си, а чак на далечния хоризонт… — рязко млъкна, сякаш изведнъж си даде сметка, че говори прекалено много. — Виждала ли си подобна жена в „Санта Мария“?

— Не.

— Сигурна ли си? — присви очи Пол. — Истината ли ми казваш?