Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Нощта влизаше в правата си, светлинните гирлянди на далечния бряг станаха по-ярки. Източната част на небето вече беше черна.

— Знаеш ли, за пръв срещам мадама, която се е опряла на баща ми — промърмори Чезаре.

— Не й е било лесно на майка ти… — подхвърли Веспър.

— Мама? — вдигна очи Чезаре и усърдно се прекръсти. — Нека Бог даде мир на душата й. Беше кротка и покорна съпруга, обичаше мъжа си до последния си час… Нищо не беше в състояние да я промени. А него, знаеш, все го нямаше… — Погледът му се насочи към теменужените вълни, лактите легнаха на коленете му. — Мисля обаче, че понякога и той правеше каквото може… Въпреки че ни заряза бързо и не се обади никакъв… Лично аз нямах време да почувствам липсата му — бързах да порасна, като всички останали…

Нещо в погледа му обаче го издаде. Веспър беше сигурна, че е било точно обратното.

— Какво можеше да направи тя? — продължи с въздишка Чезаре. — Обичаше го, той беше единственият мъж в живота й… Дори когато изчезна, тя търпеше и мълчеше. Защото знаеше, че има свои дела, които трябва да бъдат свършени… Вероятно много й е липсвал, вероятно именно това я уби… Любовта. А аз, млад и глупав, вършеех по улиците на Озоун парк и често се питах защо става така…

Очите му намериха нейните.

— Отговор получих едва когато поех задължението да заведа сестра си в манастира в Астория, за който тя мечтаеше цял живот… — Пръстите му се преплетоха. — Странно момиче беше моята сестра Джаки… Никога не съм я разбирал. Единствената й мечта беше да стане монахиня в Астория, в манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“… Само веднъж съм бил там, но името запомних завинаги…

От устата му се откъсна тежка въздишка.

— Както и да е… Разговаряхме в колата на път за манастира. Бедничката Джаки, тя винаги се опитваше да завърже разговор с мен, ама кой да я слуша? Тя беше моя сестра , по дяволите! Но говореше за неща, от които си нямах никакво понятие… С изключение на случая, за който ти казвам… Зададох й въпросите, които ме измъчваха: Кога ще се върне татко? Мама разби сърцето си в очакване… А тя вика: „Нима не си разбрал, че татко никога няма да се върне?“

Чезаре безпомощно разтвори ръце:

— Това ме нервира и започнах да й крещя… Какви ги дрънка, мамка му… Защо постоянно ме залива с врели-некипели… Как така няма да се върне? Нали ние сме неговото семейство? — очите му се сведоха надолу. — Но тя излезе права… Татко наистина не се върна…

Главата му рязко отскочи, настроението му претърпя рязка промяна:

— Джаки се оказа момиче на място… Ти приличаш на нея, защото имаш нещо тук… — пръстът му почука по слепоочието. — Тя нито веднъж не нарече татко с обичайното обръщение: тате, татко… Това име предпочиташе да използва само за свещениците. Може би го е мразела, а може би просто го е съжалявала.

— А ти? — обади се Веспър. — Ти какви чувства изпитваше към него?

— Аз ли? — вдигна глава Чезаре. — Никакви. Нямах време, бях зает да усвоявам семейния бизнес от чичо Алфонс… — гласът му отново стана мрачен, на прага на избухването. — Просто не бях като Джаки, не мислех задълбочено върху нещата… — Потърка длани, сякаш да ги стопли, очите му отново се насочиха към тъмните вълни.

— Какво стана с Джаки? — попита Веспър, сложи длан на гърба му и започна да го разтрива с леки, кръгообразни движения. На това я беше учил Оками, така съумяваше да се откъсне от физическото съществувание и да навлезе в кристално ясните коридори на мисълта… В ушите й се появи плясък на невидими криле, духът й бавно започна да прониква в психиката на Чезаре. Установила контакт, тя направи каквото може, за да го подтикне към откровеност. Разкритията щяха да последват едно след друго, Веспър беше сигурна в това. Най-трудно е първото, което има задачата да разтвори черупката на Гадняра…

— Там е работата, че не мога да си обясня нещата — въздъхна Чезаре и унило махна с ръка. — Джаки умря при автомобилна катастрофа една двадесетгодишна… Десетина месеца след като влезе в манастира… — Очите му останаха заковани в леко развълнуваната вода. — Едва двадесетгодишна, Господи! — Тялото му рязко се завъртя към Веспър. — Знаеш ли, най-странното е, че ми липсва… Сега, а не когато беше в манастира и преди това… Тогава рядко мислех за нея и обикновено се ядосвах, защото не проявяваше необходимото уважение към татко… А сега непрекъснато мисля за нея… Шантава работа, нали?

— Никак не е шантава — поклати глава Веспър. — Според мен е хубаво, че си в състояние да я оцениш… Това положително би й харесало…