Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Пол безгласно я прокле, погледът му стана мрачен.

— Май подценяваш шансовете й, а? — изръмжа той.

— Може би — кимна тя. — Ами ако грешиш? Чезаре изобщо не е от класата й…

Той тъкмо си помисли, че това заключение има всички шансове да излезе вярно, когато следващите й думи го накараха да подскочи:

— Трябва да се върнем там!

— Какво?! Не те чух добре! Нима каза „трябва да се върнем там“?!

— Точно така — кимна Франси. — Трябва да се върнем и да освободим мама.

Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Ти луда ли си?! Никого няма да освободим, най-много да получим по един куршум между очите!

— Няма — тръсна глава тя. — Чезаре ме иска жива.

— Как не, разбира се, че те иска жива… — извърна очи към тавана Пол. — Ние пък искаме да си далеч от него, нали? Можеш да си представиш какво ще стане, ако се върнем… — разпери ръце, сякаш искаше да се оплаче някому от хлапашкото й поведение.

— Това не е задължително.

— Какво?! — главата му се завъртя толкова рязко, че чак прешлените му пропукаха.

— Имам една идея — отвърна Франси и слезе от прозоречния перваз. — Защо не ме изслушаш?

— Не искам да те слушам — мрачно отвърна Пол. — Ако не тръгнем веднага за летището, Гадняра положително ще ни открие… Нали сама поиска това?

— Е, признавам, че идеята ми не беше добра — отвърна Франси и го придърпа на леглото до себе си. Беше покрито с абстрактно нашарена кувертюра, наподобяваща футуристичните архитектурни творения на Франк Лойд Райт 2 2 Известен американски архитект, родоначалник на модерната архитектура. — Б.пр. . — Но за сметка на това идеята да се върнем е отлична!

— Да не си се побъркала? Там гъмжи от охрана! Как си въобразяваш, че ще се промъкнем?

— Никакъв проблем, сами ще ни пуснат — усмихна се Франси. — Слагаш пистолета си на челото ми и казваш, че съм избягала. Успял си да ме хванеш и се връщаш…

— Добре, генийче — въздъхна с отчаяние Пол и отпусна ръце на бедрата си. — А после?

— После вземаме мама и пак изчезваме.

От гърдите му се откърти дълбока въздишка:

— И през цялото време Гадняра стои и гледа сеир, така ли?

— Не, разбира се — отвърна Франси, постави палеца си перпендикулярно на изпънатия показалец и добави: — Той ще се опита да ни спре, а ти ще го застреляш.

— Надценяваш ме, хлапе — засмя се Пол.

— Значи нямаш дупе, а? — присви очи момичето.

Пол подскочи.

— За Бога, няма ли да престанеш да говориш като… като…

— Като какво? — ледено го изгледа тя.

— Като някакъв хлапак от улицата, дявол да го вземе! — размаха ръце той. — Защо не се държиш като момиче?

— Джаки правеше ли го?

Той облиза пресъхналите си устни:

— Какво да прави?

— Да се държи като момиче…

— Разбира се! — троснато отвърна той. Това беше лъжа, и двамата го знаеха. Пол разроши косата си и отчаяно промърмори: — Господи, откакто те срещнах, животът ми се превърна в истински ад!

— Не е вярно. И преди това е бил ад… — тя стана и пристъпи към малкия бар. — Искаш ли нещо?

— Да не съм луд — промърмори Пол. — Не видя ли шибания им ценоразпис? Шест долара за една кока-кола! Разбойници!

— Какво ти пука? — усмихна се тя и му подхвърли бяло-червената кутийка, а за себе си избра диетична кока-кола. — И без това нямаш много шансове да стигнеш до плащане!

Той се засмя, металните езичета изпукаха почти едновременно. Отпи едра глътка, течността се плъзна в гърлото му почти като бира. Истината беше, че много му се искаше да удари едно сериозно питие, но в компанията на момичето не можеше да си позволи това. Знаеше, че е глупаво, но беше безсилен да го преодолее. Сякаш Франси бе собствената му дъщеря…

— Откъде толкова акъл? — вдигна очи той.

— Няма такова нещо — отвърна тя и облиза с език капчиците по капачето на кутийката. — Просто пораснах преди другите… Помагаха ми. Майка ми, чичо Лю… А и сестра Мери-Роуз също… Твоята Джаки… — кръстоса крак върху крак и се загледа в голите пръсти. — Отначало я мразех… Истински малък Хитлер, така се оплаквах на мама… Държеше на правилника и дисциплината, останалото беше без значение. „Сбъркала си си професията — рекох й веднъж. — Трябвало е да станеш надзирателка в затвор!“ — очите й бавно се вдигнаха към лицето на Пол. — И знаеш ли какво ми отговори? „Беше крайно време да ми направиш някакъв комплимент…“ Представяш ли си? Побеснях! Замерих я с първото нещо, което ми попадна подръка — някаква гипсова статуетка на Дева Мария… Пръсна се на хиляди късчета.