Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Грешиш.

— Грешката е на мама — поклати глава Чезаре. — Не трябваше да те води тук. Това, което ти казах, не е моя идея, а заповед отгоре. Лично чичо Алфонс иска да се прибереш у дома!

Гледаха се в очите дълго, всеки от двамата мислеше за баща си.

— Хич не ме интересува — обади се най-сетне Джаки.

— По-добре е да те интересува! — изръмжа Чезаре, завърнал се в ролята на безмозъчен бандит.

— Защо? — попита тя, докато слизаше от колата. — Ти искаш да приличаш на него, а не аз!

— Не можеш да избягаш, сестричке! — изрева през отвореното прозорче той. — Родена си Леонфорте и ще умреш Леонфорте! Няма мърдане, по дяволите! Няма да те спаси нито „Дева Мария“, нито всичките светци на света, взети заедно!

Джаки се молеше. От устните й излиташе молитвата за мъртвите, която беше научила от Бърнис, тъй като подобен текст липсваше в молитвеника.

През разноцветните стъкла на параклиса идваше мека като течен мед светлина. Прозорците бяха тесни и издължени като средновековни копия, от тях навяваше усещането за крепост, подсилено от абсолютното ехо на затвореното помещение.

Молеше се на латински, според изискванията на ордена. Думите излитаха тромаво от несвикналите й устни. Отново беше поразена от аскетизма на живота, който беше избрала. Или той беше избрал нея? Това беше въпрос, който пробуждаше страховете в душата й. Не би могла да понесе факта, че е изпуснала юздите на собствения си живот. Което на практика вече беше сторила. Бърнис правилно й напомни, че, влизайки в ордена, човек трябва да предаде съдбата си в ръцете на Бога.

Продължи да се моли, но в душата й плъзна съмнението. От Бърнис знаеше, че съмнението е творение на дявола. Вярата в Бога е Сияйната пътека за всеки смъртен, но тя се опасяваше, че тази вяра е измама, която води до сляпо подчинение. А Джаки дълбоко ненавиждаше както сляпото подчинение, така и липсата на разум.

Опита се да не мрази баща си, опита се да прости на Чезаре безумието и погрешното отношение към нея и баща й, към заобикалящия го свят. Даваше си сметка, че омразата също е дяволско творение; че ако това чувство надделее в душата й, няма смисъл да бъде в ордена, да се ползва от доверието на Бърнис и на самия Господ Бог. Да мразиш, означава да умираш бавно. Тя ясно съзнаваше това, но беше безсилна пред чувствата, които се трупаха в душата й. Те бяха насочени към зли хора, дълбоко в сърцето си тя беше убедена в това. Бог никога няма да ги дари с усмивката си, никой от фамилията не може да разчита на Неговото благоволение. Никой, с изключение на Майкъл…

Не се чувстваше пречистена. Бърнис я успокои, като каза, че чистотата не е неразделна част от човешката природа. Тя е предназначена за светците и за самия Бог. На смъртните остава само едно — стремежът към тази чистота. Такава е волята на Бога…

Свела глава към коленете си в тишината на параклиса, Джаки усети присъствието му, появило се във въздуха като плясък на невидими криле. Усети топлината му и затвори очи. Беше убедена, че една топла длан окуражително я докосна по рамото, изпита сигурност и спокойствие.

Бърнис може би е права… Може би Джаки действително е избраницата на Бога за велики дела…

В началото на пролетта Джаки срещна Пол Киарамонте. Това стана в малката пекарница на ъгъла срещу манастира. Той влезе в момента, в който госпожа Паля опаковаше шест големи хляба, а Джаки броеше парите върху покрития с трохи стъклен тезгях. Неволно вдигна очи и срещна погледа на мургавия млад мъж.

Той пристъпи напред с прекалената самоувереност на пияница, или може би на хлапак, който иска да изглежда по-голям в очите на околните. Но от него не лъхаше на алкохол, а черните му очи не се откъсваха от лицето на Джаки. Тя му се усмихна, реакцията му беше странна и неочаквана. Придоби вид на човек, който всеки миг ще припадне — краката му се подгънаха, ръцете му се вкопчиха в тезгяха с отчаянието на удавник.

Вечно загрижената за хората госпожа Паля разтревожено вдигна глава:

— Добре ли си, Поли?

— Разбира се, госпожо Паля — изграчи Пол, после тръсна глави и добави: — Но малко вода няма да ми дойде зле…

Жената кимна, остави торбите на Джаки и забърза към задната част на магазинчето.

— Здрасти — усмихна се измъчено той. — Казвам се Пол Киарамонте.

— Джаки Леонфорте — отвърна тя и му протегна ръка.

Пол толкова се смая, че не знаеше какво да прави с ръката й. Продължаваше да я зяпа, сякаш беше статуетка от порцелан. Най-накрая се осъзна, сграбчи ръката й и я раздруса. После рязко я пусна, сякаш беше хванал нажежен шиш. На лицето му се изписа разочарование, очевидно беше недоволен от държанието си, но вече беше късно да се поправи.