Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Задачата беше трудна, но не и невъзможна. Традиционните японски жилища се строят по приблизително еднакъв начин. Най-голямо внимание се обръща на ефективното използване на пространството, тъй като дори и богатите бизнесмени трябва да се съобразяват с маломерните парцели, които могат да закупят. Освен това всяка стая представлява сбор от площта на точен брой татамита и определянето на размерите й не представлява кой знае каква трудност. В тези домове липсват неочакваните извивки и ниши, които човек може да види при капризните европейци. Японците са особено чувствителни по отношение на хармонията и държат на изчистените линии в домовете си. Отчитайки тези обстоятелства, човек може да стигне до конфигурацията на стаите без особени трудности.

Допълнително улеснение за Джейк представляваше фактът, че покоите на Комото бяха в отделно крило на сградата. Там достъпът на жени е забранен, изключение вероятно се прави единствено за чистачката. Именно това крило представляваше интерес за Джейк.

Приключил с чертежа, той замислено го загледа. Неволно си зададе въпроса дали има смисъл всичко това… Ами ако Комото наистина не знае местонахождението на Ничиреншу? Не, едва ли. Той положително притежава някаква информация за врага си…

Няма смисъл да се мисли по този въпрос сега, реши Джейк. Всичко ще се изясни, като му дойде времето. Стана, плати сметката си и хвърли бегъл поглед върху дъската за „го“ на старците. Моментално съзря победните ходове и с въздишка си пожела да се оправя толкова лесно и в реалния живот.

Навън все още беше светло. Продължи разходката си, оглеждайки витрините. Скоро откри магазините, които му трябваха, и направи някои покупки. Приключил с това, той установи, че се намира на крачка от входа на някакво кино. Влезе и търпеливо изгледа модерната версия на филм за опитен в татуировките сенсей, който очевидно намираше за по-лесно дупченето на женската кожа, ако клиентката му е ангажирана със сексуален акт.

Това му напомни за разликата между фантазията и действителността. „Красивите думи са лъжливи, казваше някога Фо Саан. Трябва винаги да си предпазлив по отношение на сладкодумците. Те обикновено са най-големите лъжци.“

„От друга страна, изкуството е истина… На него не му трябва нищо… Бял лист хартия, къс платно… Изкуството се определя единствено от емоциите, които предизвиква у зрителя. То не внушава нищо, то не ласкае никого. То е като океана и небето, като реките и планините. Силата му е в неговата незабележимост…“

Джейк очакваше, че на даден етап Фо Саан ще започне да го учи да борави с четчица и туш, но това не стана. На въпроса, няма ли да се запознае с изкуството като част от специалната си подготовка, старецът отвърна: „То вече е част от нея.“

Доста по-късно Джейк проумя какво е имал предвид. Неусетното попиване на нещата, сливането с тях, известно като „Шам Хай“. „Това е единственият начин да усвоиш нещо наистина добре, сподели един ден Фо Саан. Човек учи с очите и носа си, с ушите и сетивата си. Това е пътят… Спускай се надолу.“

Джейк се подчини. Мъглата беше толкова гъста, че изгуби всякаква ориентация. Босите му крака усещаха промяната на земята, по която стъпваше. Отначало беше суха и напукана, после се появиха тревичка, камъни и накрая пясък. Пясъкът също се променяше — от едър и груб стана ситен и влажен.

С изненада установи, че се намира във водата. Не можеше да разбере как не е подушил морето. После вдигна глава и видя блестящо, сякаш фосфоресциращо сияние. Нямаше небе, нямаше слънце и облаци. Завъртя се и установи, че сушата също е изчезнала. Беше сам сред мъглата.

Повика Фо Саан. Отначало тихо, после с пълен глас, поставил ръце пред устата си. Мъглата погълна звука, за миг изпита чувството, че сънува един от онези кошмари, при които напряга глас, но от устата му не излиза нито звук…

Нагазил до колене във водата, той не усещаше каквото и да било. Лишен от зрение, слух и обоняние, той неволно се концентрира върху докосването. Скоро обаче разбра, че не е в състояние да установи дори на каква дълбочина е нагазил… Осъзна се едва когато водата прехвърли ластика на гащетата му. Как се беше придвижил до тази дълбочина? Нямаше никаква представа. Беше убеден, че не е направил повече от една-две стъпки. Вероятно вълните са ме засмукали, реши той. Но защо не почувствах нищо?

В душата му помръдна паниката. Лишен от подкрепата на сетивата си, той се почувства безпомощен като пеленаче. Направи опит да се успокои с трезви разсъждения, но без обичайните сензори умът му се оказа напълно блокиран. Не можеше да мисли, не знаеше какво да прави.