Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Паниката го заля, изкрещя с пълно гърло името на Фо Саан.

Изплаши се от ехото на собствения си глас, а още повече от тишината, която последва. Запляска с ръце и крака, опитвайки се да стигне брега. Но мъртвото вълнение отказваше да го пусне. Имаше чувството, че е попаднал на подвижни пясъци.

Океанът се плискаше около гърдите му, не след дълго стигна и шията. Когато солената вода докосна устните му, той се напрегна и нададе неистов вик.

— Не можеш да извлечеш поука от това, което виждат очите ти — прошепна един глас в ухото му. — Защото не му вярваш…

— Фо Саан! — изкрещя Джейк. — Къде си?

— Не можеш да извлечеш поука от това, което чуваш, защото не вярваш на ушите си — продължи гласът.

— Фо Саан, давя се!

— Не можеш да извлечеш поука от това, което предлагат докосването и обонянието, защото не вярваш и на тези сетива.

— Фо Саан!

— Ба-махю . Трябва да усетиш пулса!

Какъв пулс, замаяно се запита Джейк, издухвайки солената вода от носа си. Очите му засмъдяха, тялото му се скри под вълните. Умирам, помисли си той.

— Ба-махю.

Потъна като камък, сякаш някакво незнайно морско чудовище го оплете в пипалата си. Стисна уста и отчаяно зарита с крака. Подводното течение го завъртя, стана тъмно. Ушите му забучаха, дробовете му пламнаха от липсата на кислород. Беше попаднал в чужд и враждебен на живота свят.

На неговия живот…

В този момент усети, че балансира между живота и смъртта. Сякаш висеше между две огромни пространства. Бяха неясни и лишени от физическа форма, присъствието им беше чисто психическо. Светлината и мракът. Успя да установи откъде идва бучащата тишина. Ненавиждаше мрака и му обърна гръб.

Ба-махю.

Не можеше да усети пулса с никое от познатите сетива, те бяха изчезнали. Престана да мисли й започна да чувства. Едва тогава улови леките пулсации. — Приличаше на сребърна река в тъмна нощ. На въжен мост над бездънна пропаст. Тръгна по него, без да мисли, и той го отведе до спасителния бряг.

Напълни гърдите си с въздух, съвзе се и веднага усети присъствието на Фо Саан. Сухо и топло одеяло легна върху раменете му, той с благодарност го уви около премръзналото си тяло.

— Ти намери пулса.

Джейк искаше да отговори, но зъбите му тракаха прекалено силно.

— Сега вече знаеш къде да търсиш истината — добави Фо Саан.

… След като изчака да настъпи нощта, Джейк безшумно се насочи към имението на Микио Комото.

Ако се наложи да проникнеш в чужд дом, не бива да разчиташ на нито едно от сетивата си. Ще прибегнеш до ба-махю и нищо друго…

Пулсът, който Фо Саан го накара да усети с цената на толкова усилия, беше „ки“. Ако човек трябва да опише това състояние, той несъмнено би подчертал, че то е нещо средно между „и“ — волята, и „ки“ — душевната сила.

Фо Саан си беше поставил трудната задача да научи Джейк на „хаоран джи ки“ — душевната сила с неограничена мощ…

Джейк напипа пулса и едва тогава влезе в имението на Микио Комото.

Природата беше на негова страна. Луната беше бледа сянка зад ниските облаци, от които прокапваше дъжд. Старите дървета гостоприемно разперваха клони, подканяйки го да приеме подслона на непрогледния мрак под тях.

Приклекнал сред храсталаците, Джейк уви парче черен плат около носа и устата си, зацапа с кал челото и мястото под очите, накрая събу обувките и чорапите си.

Напрегна слух, но улови само тихия шепот на вятъра сред листата на върбите и японските кедри наоколо. Напусна временното си убежище, прибягвайки до тактиката „сеун-фунг“, на която го беше научил Фо Саан. В буквален превод това означаваше „промъкване с вятъра“. С помощта на „сеун-фунг“ човек не прави тромави опити да пази пълна тишина, които обикновено завършват с неуспех, а просто издава звуци, сходни с тези на вятъра.

По този начин се добра до западната част на къщата. Тук го бяха довели през деня. Крилото на Микио Комото. Подмина задния вход след няколко секунди на колебание. Над него светеше малка, но ярка крушка, проникването беше прекалено опасно.

Продължи напред, покрай ниски, безупречно подрязани храсти. Зад тях видя това, което пропусна в отминалия следобед — малка и изящна вътрешна градина, простираща се по цялата дължина на крилото. В дъното шумолеше строен японски кедър.

Джейк прекоси градината, стъпвайки само на плочките и избягвайки настилката от ситни камъчета. Пътечката свърши при плосък камък, който служеше за стъпало към верандата от кедрово дърво, наречена „енгава“. Джейк се плъзна натам. Стената срещу него се заемаше от широка фузума. До нея имаше малък прозорец, помещението отвъд него беше тъмно. Но съседните прозорци бяха осветени.