Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Премиерът наблюдаваше лично как вършат работата си войниците. През цялата си кариера към върха се стремеше да покаже, че не е забравил инцидента.

Властта е непостоянна и изменчива. Премиерът също си имаше преторианска стража като римските императори. Без съмнение иска да се предпази от това, което беше станало с предшествениците му, помисли си Зи-лин. А в Китай всичко, което беше станало веднъж, можеше да се повтори отново…

И това съвсем не беше толкова трудно. Ако Ву Айпинг надделее в междуособните борби, на площад „Тянанмън“ положително ще се пролее нова идеологическа кръв. Моята, помисли си Зи-лин.

Тай Хе Диан — Дворецът на върховната хармония, обитаван от премиера, беше толкова огромен, че дори в разгара на лятото оставаше хладен. Таваните бяха толкова високи, че се губеха от погледа. Във въздуха се усещаше вековна влага, покрила дървените мебели като прясно лимоново масло. Миризмата й беше особена, тук Зи-лин винаги се връщаше към миналото. Своето минало. Но сега просто нямаше време за това.

Приближавайки се към дъното на помещението, той видя, че Ву Айпинг вече е тук. Министърът се беше настанил на покрит с инкрустации стол от абаносово дърво, заоблен от вековна употреба. От цялата му фигура се излъчваше някаква неясна, но осезаема заплаха. Нисичък и закръглен, премиерът беше седнал зад дървено бюро, което приличаше на банка от някоя европейска съдебна зала. Той обичаше да използва подиуми, да бъде над останалите, дори и във физически смисъл. Ако се замисли човек това си е чисто антикомунистическо поведение, въздъхна развеселено Зи-лин. Наричаме се помежду си „другари“, макар на практика да сме точно обратното. Йерархията на властта е вездесъща и в крайна сметка всички ставаме нейни жертви. Всички без изключение, особено ако отслабим вниманието си, дори за един кратък миг…

Бедният Карл Маркс! Какво ли е принуден да търпи духът му пред лицето на свободата, която си позволяват верните му последователи!

Зи-лин се настани на едно от свободните абаносови кресла. По негово дълбоко убеждение комунизмът и католическата църква все повече се сближаваха. Ако не по дух, то със сигурност в интерпретацията на своите канони. Исторически погледнато, тяхната идеология непрекъснато се корумпира в името на чистотата, при това именно от тези, които я проповядват от най-високия амвон. И това води до смърт и разрушения, тъй като и двете идеологически системи са бастиони на неограничената, често напълно еднолична власт.

В това отношение и аз не съм безгрешен, помисли си Зи-лин. Изведнъж го обля вълна на дълбоко отчаяние, остра като физическа болка. Дори да не съм си мръднал пръста, вината ми е същата. Защото останах безмълвен при вида на кръвта, пролята по улиците на родния град. Мълчах, когато се надигаха гласове за справедливост и промяна, обяснявах кръвопролитията като необходими и неизбежни за идеологическото оздравяване на съвременен Китай. Смърт в името на свещената чистота! Това е нашият дългогодишен кръстоносен поход. Колко бедни и дълбоко заблудени хора сме всички ние!

В мигове като този беше на прага да се откаже от своя „рен“ — плана, който дълбоко в душата си приемаше като богата жътва. Отчаянието е могъщо чувство, то лесно може да унищожи всичко онова, което е било изграждано в продължение на десетилетия. При това още тук и сега, Зи-лин добре знаеше това.

Особено ако не успее да се отърси от него. Естествено това чувство не беше ново. Жанг Хуа най-добре знаеше за честите му пристъпи на дълбока меланхолия, познаваше го и беше убеден, че всичко идва от липсата на семейство. Зи-лин живееше съвсем сам, без никакви роднини.

После, както в повечето подобни кризи, Зи-лин си спомни, че именно мълчанието го беше отвело толкова далеч. Само той беше жив от старите лидери, само неговите ръце все още стискаха плъзгавите юзди на властта…

Бездействието също е действие. На това го бяха научили преди много години, още когато усвояваше правилата на „уей ки“. Мълчанието е глас, който се чува някъде и се интерпретира от някого. Без него този „рен“ никога не би съществувал, никога не би дал своите плодове… Той отлично съзнаваше както личната изгода от него, така и ползата за цялата страна. Не можеше да позволи да бъде спрян от когото и да било. Дори от Ву Айпинг.

— Другари министри — обади се премиерът. — Поздравявам ви с добре дошли от името на революцията и народите на Китай. Днес сме тук за разрешаването на труден и жизненоважен проблем… — прочисти гърлото си, размести листовете хартия на бюрото и добави: — Другарят Ву поиска да обсъдим политиката ни в Хонконг, провеждана от теб, другарю Ши. Предлагам лично да изложи мотивите си, а не аз да ги преразказвам вместо него…