Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Въпреки това беше твърдо решен да не се лишава от своите коне и по тази причина всеки път, когато Роджър Донован имаше нужда от контакт с агента, той трябваше да отива с колата си до „Кинотеатъра“, да се подписва срещу получаването на някой кротък жребец и да тръгне на продължителна разходка със Столингс.

Върху конския гръб Донован не се чувстваше комфортно. Като дете не беше си играл с коне, а като възрастен просто се страхуваше от едрите животни, които лесно биха могли да го метнат някъде сред дълбоката трева.

Въпреки това предпочиташе да работи по този начин, вместо да вика Столингс с помощта на пейджъра си. Отлично знаеше, че това допълнително би вложило и без това недоброто мнение на Столингс за него, че би се превърнал в последен страхливец в очите му. Защото агент Столингс беше твърдо убеден, че истинският мъж трябва да язди, при това отлично…

Откри го изтегнат под един вековен дъб, покрил лице с широкополата каубойска шапка. Изглежда спеше, без да го е грижа за незавързания кон, който доволно хрупаше сочната трева край дървото.

Донован реши да се възползва от момента и да слезе от гърба на жребеца. За него това винаги означаваше едно позорно плъзгане към земята — така, както — го правят най-неопитните ездачи. Хвана юздата на коня си и тръгна към жребеца на Столингс. Хвана и неговата, после реши да завърже и двете животни за някой от ниско надвисналите клони.

— Не го прави — обади се, без да помръдва Столингс. — Той не обича, да го връзват — повдигна шапката си и впи очи в лицето на Донован: — Защо не се разхождаш сам?

Донован пусна юздите на жребеца му. Не знаеше какво да прави и потупа задницата на своя. Конят се стресна, изпръхтя и рязко извъртя глава. Донован се люшна и отстъпи крачка назад.

— Конят ти винаги трябва да знае къде се намираш — обади се Столингс и бавно стана на крака. — Зрението им е различно от нашето. Ако не запомниш това, някой ден ще получиш здрав ритник в задника. Него вече едва ли ще забравиш, особено ако се наложи да останеш в болницата за месец-два с пукнат таз…

Донован неволно се отдръпна от жребеца. При мисълта, че отново ще трябва да го язди, душата му се сви от страх.

— Заминаваш — обяви той, доволен да промени темата.

— Къде?

— В Токио.

— Япония, значи? — изплю се в тревата Столингс. — Е, вече шест години не съм бил там. Значи е крайно време да поупражня познанията си по езика… — излезе на слънце, бръкна в джоба си и пъхна бучка захар в устата на жребеца. Конят вдигна глава и изцвили, после меките му ноздри пробягаха по дланта на Столингс. — Какъв е проблемът?

— Мариана, жената на Джейк Мейрък.

Столингс се закова на място. Жребецът продължаваше да го побутва с муцуна, вероятно за още захар. Но той не му обърна внимание.

— Я по-подробно — изръмжа. — Говорим за човек на Агенцията.

— Знам, че не е приятно — въздъхна Донован. — Решението взе Стареца. В онази нощ са й позвънили от къщата за „О-хенро“…

— Ничиреншу?

Донован сви рамене.

— Самият Мейрък е признал пред Дейвид Ох, че жена му няма никакви познати в Токио. Можеш да се досетиш какво означава подобен телефонен разговор.

— Още нищо не е доказано.

Донован успя да улови колебанието на Столингс.

— Ситуацията е прекалено опасна, за да рискуваме. Помниш айсберга, за който говореше Стареца, нали? Той е стигнал до заключението, че всичко е истинско. Компютрите твърдят същото. Мариана Мейрък трябва да бъде ликвидирана.

— Ако сме изложени на опасност от нападение, трябва да тръгвам — изръмжа Столингс и се метна върху гърба на жребеца. Животното затанцува под тежестта му, ноздрите му възбудено се разшириха. Дори Донован, който нищо не разбираше от коне, призна пред себе си, че това е един наистина великолепен екземпляр.

— При пътните агенти ще намериш инструкциите, заедно с всичко останало: паспорт, виза, валута, спомагателни документи.

— Кой съм тоя път? — полюбопитства Столингс.

— Разкарай тая каубойска шапка — посъветва го Донован. — Няма да ти отива…

Генерал Воркута не харесваше факта, че Москва е един чисто сухоземен град. Беше родена в кипящото от оживление черноморско пристанище Одеса. Баща й беше капитан на флотилия от шестнадесет рибарски кораба, към които бяха прикрепени още четири, използвани от КГБ за това, което там наричаха „външна сигурност“. На практика те имаха единствената задача да шпионират черноморските съседи на Русия — Румъния, България и Турция.