Ерик Лустбадер: Владетелят (Част I)

Две години след като я взе от Жиу Хи-мин, тя му роди син. Роди го преждевременно, почти два месеца по-рано от нормалния срок. Беше слабичко дете, което още на третия ден се разболя от детски паралич.

Шен Ли бдеше неотклонно над рожбата си, спеше не повече от час-два на денонощие. Зи-лин се опитваше да й помага колкото може, но знаеше, че присъствието му винаги ще бъде недостатъчно. Преди повече от година я беше преместил в малка самостоятелна къщичка, която купи със собствени пари.

Проблемите обаче не се изчерпваха единствено със здравето на невръстния му син. Войната с Япония най-сетне избухна, ослепителната й светкавица разтърси цял Китай. Фронтът стигна до Шанхай и по-голямата част от северните провинции. За момента китайската армия удържаше натиска на огромната и добре организирана японска войска, но Зи-лин ясно виждаше какъв ще бъде краят.

Началото на бойните действия утежни още повече тайното майчинство на Шен Ли. Зи-лин отказа да й вземе дойка, тъй като се страхуваше, че ще се разчуе за японската й кръв. А това би било фатално за нея, особено в параноичен момент като този.

Вече имаше да мисли за двама синове, предстояха му важни и бързи решения от огромно значение за бъдещето на всички. Беше октомври 1936 година. Японската армия беше превзела повечето големи градове на север, в нейни ръце бяха всички комуникации. На юг японците владееха голяма част от долината на Янгцзъ — от Кантон до планинската верига Йишан. Стабилността на китайските позиции около Шанхай бързо се топеше.

Родината се изправяше пред решителния миг на своето съществуване, точно както го беше предвидил Зи-лин. Дойде време и за решителни действия от негова страна. Знаеше, че ако не ги предприеме сега, мигът ще бъде изпуснат завинаги. Надяваше се, че разбира каква огромна саможертва му предстои. Последиците от нея щяха да станат известни след много години, тогава той можеше и да не бъде жив, за да ги оцени. Знаеше, че всичко това прилича на играта „уей ки“ — направиш ли първата стъпка, връщане назад няма.

Решителността му значително намаляваше, когато беше с Атена и Шен Ли, когато притискаше крехките телца на синчетата към гърдите си. Мислите му неволно се концентрираха върху болката, която ще причини на най-близките си хора, но срещу тази болка на везната беше поставено бъдещето на цял Китай. Той съзнаваше, че всички жертви ще бъдат оправдани, ако помогне на родината си да излезе невредима от пепелищата и самоунищожението.

Нощем, независимо дали се намираше при Атена или Шен Ли, той често напускаше топлата постеля и излизаше навън, сред мрака на самотната нощ. Само тогава очите му овлажняваха, а по скулите му се търкулваше самотната сълза на самосъжалението.

Той беше мъж с две семейства, но твърде скоро щеше да изгуби всичко. Тогава вече нямаше да има време за самосъжаление. Китай го зовеше.

Японците бяха тези, които разрешиха дилемата. Винаги бяха го правили, поне в неговия случай. Заради тях и заради тайната на Шен Ли той беше принуден да я оставя сама в къщата.

Момченцето, кръстено Ликиу — „Началото на есента“, по настояване на Шен Ли, тъй като се беше родило в последната лятна сряда на август, постепенно започна да се оправя от леката форма на детски паралич, с която се беше родило, теглото му пое нагоре бавно и мъчително. Но си остана болнаво, Шен Ли и Зи-лин постоянно го тъпчеха с лекарства.

В една от нощите, когато Зи-лин не беше с нито една от жените си, Ликиу отново се разболя. Температурата му бързо се покачи и някъде около Часа на кучето (единадесет вечерта) Шен ли имаше чувството, че вътрешностите на детето буквално се топят. Кожата му беше гореща и суха, опъната толкова силно върху плътта, че под нея прозираха бавно пулсиращите вени и артерии.

Разтри го със спирт, сложи му студен компрес, но нищо не помагаше. Започна да я обзема паника. Нямаше приятели, нямаше на кого да се обади и да потърси помощ. Накрая се реши, уви детето в одеяло и изскочи в нощта. Тъмнината й се стори враждебна и опасна, познатите улици и градинки около къщата изведнъж се превърнаха в силуети, от които се излъчваше заплаха.

През отворените прозорци, хвърлящи жълтеникава светлина, се чуваше потропването на сметало, по-нататък ритмично почукваха плочките на ма-жонг. Тази вечер обичайните звуци й се струваха по-различни, изпълнени с мрачни предчувствия.

Тя тичаше все по-бързо по тесните улички, изпълнени с вонята на гниещи боклуци и опиум, постепенно се озова в центъра на града. Мина покрай офисите на „Матиас Кинг“, Азиатската петролна компания, банката на Хонконг, „Сойър & синове“, пивоварната „Еуо“, „Британско-американски тютюни“, „Гиб & Ливингстън и компания“, филиала на „Стандарт ойл“, който се грижеше за уличното осветление на всички градове в Китай.