Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Зи-лин се обърна, на лицето му се появи любезна усмивка.

Беше махнал европейския костюм, с който ходеше на работа, а вместо него носеше традиционните блуза и панталон, над които беше наметнал халат от тъмносиня коприна.

— Радвам се, че дойде, Андрю — поклони се той. В гласа му имаше странна нотка — сякаш той беше инициатор на тази среща. — Заповядай, настанявай се. Атена вече е запарила чай.

Заеха места върху столове с драконови крака. Бамбуковите щори бяха спуснати и напълно ги изолираха от противното време навън. Върху тях бяха изрисувани бълващи огън дракони, над главите им летяха бели чапли, вдигнали клюнове към синия лазур.

След миг Атена се появи отново, в ръцете й имаше изящна табличка от лакирано дърво с две малки чашки чай. Остави ги на масата и тръгна да излиза, никой от двамата не я задържа.

В чест на госта си Зи-лин беше поискал чай от сорта „Черен дракон“ вместо обичайната жасминова смес, която се пиеше през зимата. Андрю не пропусна да отбележи това, както и факта, че са седнали с лице на югоизток — според изискванията на „ше“ — Часа на змията. Душата му се изпълни с благодарност от любезността на Зи-лин.

Дъждът упорито барабанеше по бамбуковите капаци, сякаш искаше да проникне в топлата стая. Кабинетът на Зи-лин се намираше в задната част на къщата. През деня оттук се разкриваше красива гледка към водата, а през нощта беше тихо и спокойно. Кабинетът беше отделен от останалите помещения чрез дълъг коридор, който имаше два завоя надясно.

Стиснал порцелановата чашка с длани, Зи-лин се наслаждаваше на топлината, която проникваше в тялото му. Отпи една глътка и я задържа в устата си, за да се наслади напълно на богатия аромат. Очите му крадешком опипваха Андрю. Красивото европейско лице, събрало в себе си чертите на майката и бащата, беше уморено и разтревожено, под очите му се очертаваха синкави кръгове.

— Миналата седмица видях Викин — промълви Зи-лин. — Имах работа на север и случайно попаднах на него. Изпраща ти най-добри пожелания и се надява, че през пролетта ще дойде насам да се видите.

Андрю само кимна с глава. Споменаването на стария училищен приятел не успя да го извади от мрачното настроение.

— Майка ти добре ли е?

— Да — кимна Андрю. — Благодаря.

— Човек винаги има нужда от здраво и единно семейство — промълви Зи-лин и отпи глътка от силния черен чай. — Само така индивидът може да постигне душевно равновесие, Андрю. Без семейство човек слиза под нивото на дивите зверове. Може да оцелее, но нищо повече. Лишава се от възможността да живее според заветите на Буда…

Ръцете му се скръстиха в скута, очите му се насочиха към прозореца:

— Каква буря! Вече сме в „Ли чун“ — началото на пролетта, само след месец настъпва периодът „Жин Ше“ — събуждането на насекомите — главата му мрачно се поклати: — Но това време изглежда се е побъркало!

— Вуйчо — вдигна глава Андрю и внимателно остави почти пълната чашка върху масата, — изправен съм пред ужасна дилема…

Гърдите му бурно се надигаха и отпускаха, очите му гледаха тревожно. Дошъл е при мен, а не при баща си, помисли Зи-лин. Защо? В съзнанието му изплуваха думите на младежа, казани следобед: Баща ми не знае нищо, вуйчо. Нека оставим нещата така.

Зи-лин също отмести чашата. Настъпи часът на откровения разговор. Не каза нито дума, добре знаеше, че не бива да засилва смущението на младия човек.

— От известно време насам се срещам с едно момиче, вуйчо — започна Андрю. Пръстите му се преплитаха и отпускаха, очите му гледаха надолу. — Аз… Аз не съм безотговорен човек. Имам сериозно отношение към нея… Имам чувства. Дълбоки и искрени чувства. Но едновременно с това съм някак… някак несигурен. Никой не знае, че се срещам с нея. Имам предвид близките си… Част от прислугата, разбира се, подозира… Особено А-Хип… — Андрю млъкна и отпи глътка от горещата течност.

Дотук всичко е напълно в реда на нещата, помисли Зи-лин. Младежът просто е влюбен.

Чашката се върна в чинийката пред Андрю, порцеланът тихо иззвънтя.

— Наскоро ми призна, че е бременна — промълви той, вдигна глава и заби поглед в лицето на Зи-лин. — Потърсих любовта в душата си, вуйчо. Но не я открих. Не я обичам и не искам да се оженя за нея.

Зи-лин замислено почука свитите си пръсти един в друг.

— Ще ме извиниш, ако изтъкна очевидните факти, Андрю — промълви той. — Но ми се струва, че нещата могат лесно да се уредят. Иди при баща си и…

— Не! — прекъсна го с вик Андрю. — За този проблем не трябва да знае нито баща ми, нито някой друг от семейството! Вуйчо, тук става въпрос за бъдещето ми като тайпан!