Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Зи-лин беше рядко изключение по отношение на клюките и подмятанията зад гърба, които в Шанхай, пък и в цял Китай, отдавна се бяха превърнали в истинско изкуство. Дори за миг не му минаваше през ум, че личният му живот е обект на одумки и измислици, тъй като беше достатъчно богат и известен.

— Но какво могат да кажат? — малко объркано попита той.

Тя звънко се разсмя и той още повече се обърка.

— Какво ли не, особено когато става въпрос за страстта на китайците към клюките… Например тайна любовна среща…

— Това би било прекалено! — изчерви се Зи-лин.

— Точно така — продължаваше да се усмихва тя. — Но никой не може да контролира главите и езика на хората…

Зи-лин беше на по-друго мнение, тъй като цял живот беше вършил именно това. Изпита чувството, че по време на този разговор ролите им се размениха. Тя му говореше така, сякаш той е „гуай лох“, а самата тя — китайка. Странно, въздъхна в себе си той. И възбуждащо.

— Страхувате ли се от това, което хората говорят за вас? — попита.

— Ако се страхувах, нямаше да съм тук — засмя се тя. — Китай не е най-доброто място за една истинска дама. А аз съм точно такава в очите на моите приятели и роднини.

— Грешат ли?

— В моята страна никой джентълмен не би си позволил подобен въпрос.

— Аха, може би именно по тази причина сте тук — пошегува се той.

— Не — поклати глава жената, изведнъж станала сериозна. — Дойдох да погреба брат си, който почина от малария…

„Това ли всъщност е истинската причина?“, запита се в себе си тя. Погребах го преди повече от месец, траурът отдавна изтече. Освен това Майкъл беше водил щастлив и пълноценен живот. Нещо, което едва ли бих могла да кажа за себе си… После се замисли върху думите на Зи-лин и изведнъж вдигна глава:

— Но как бих могла да дойда с вас, господине? Та ние дори не се познаваме!

— Хиляди извинения — почервеня отново той. — Името ми е Зи-лин Ши. — Умишлено постави фамилното си име накрая, просто за да я улесни.

— Е, добре, Ши Зи-лин — въздъхна тя, използвайки правилното обръщение. — Радвам се да се запозная с вас. Моето име е Атена Нолан.

Тя имаше доста тъмна кожа за „гуай лох“, гладка и без нито едно петънце. Очите й имаха издължена форма и най-наситеният тъмнокафяв цвят, който беше виждал Зи-лин. Каза, че ги е наследила от майка си — хавайка, която била потомка на първия островен крал — Камехамеха I. Баща й бил англичанин, който бродел по целия свят, точно както и дядо й. На Сандвичевите острови (както ги нарекъл капитан Кук при откриването им през 1778 година — около хиляда години след като били населени от полинезийците) се появил благодарение на политическите си предпочитания и близко приятелство със Санфорд Б. Доул — сегашния губернатор.

Всичко това Зи-лин научи осем дни след първата им среща, която приключи със завръщането в центъра на града. Макар да разговаряха откровено, никой от двамата не пожела да компрометира другия, в крайна сметка Зи-лин се почувства разочарован от себе си. Още на млади години си даде сметка, че е бунтар и идеите му коренно се различават от тези на неговите съвременници. Затова сега се срамуваше, усетил се здраво оплетен в паяжината на обществените порядки.

Това чувство не продължи дълго, тъй като само след седмица отново срещна Атена, този път на някакъв прием, даден от „Сойър & синове“. Официално ги запозна Андрю Сойър — вече деветнадесетгодишен младеж, заемащ редовен пост в администрацията на компанията.

И двамата изпитаха удоволствие от факта, че ги представят един на друг, а те се държат като напълно непознати.

Зи-лин стори дълбок поклон и целуна ръка на Атена, съвсем в западен стил. Тя изглеждаше възхитена.

— Приятно ми е, господин Ши.

Очите им се смееха, но лицата им останаха сериозни и сдържани. Първата им среща в гробището се превърна в дълбока и ревниво пазена тайна. Зи-лин имаше чувството, че няма нищо по-прекрасно от свенливостта им в онзи топъл слънчев ден.

Атена видя у Зи-лин всичко онова, от което беше избягала. Хаваите бяха започнали да я потискат, не помагаха нито тюркоазните вълни на плажа, нито шепотът на палмите, нито прекрасната панорама. Красотата засядаше на гърлото й като лепкав сироп, сънят бягаше от клепачите й. Стана нервна и избухлива, не се интересуваше от нищо. Съобщението за смъртта на Майкъл посрещна като спасение. Моментално започна да се готви за път и се качи на първия кораб за Китай, въпреки протестите на фамилията. Едва ли щеше да тръгне, ако баща й беше у дома. Но за късмет той се намираше на континента, зает с политическите си задачи.