Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

— Че какво толкова странно има в това? — сви рамене Ундерман. — Обичайните мерки за сигурност…

— Наистина е така — кимна Донован. — Но този човек е бил разпитван от двама полковници от разузнаването. Това не ти ли говори нещо?

— Говори ми, че става въпрос за нещо повече от рутинна проверка.

— Нищо, свързано с „Кам Сан“, не е рутинно, Хенри.

— Мислиш, че обектът е военен, така ли?

— Не съм сигурен, но ако това се окаже вярно, ние трябва да сме наясно преди руснаците: Напоследък азиатската им политика е доста агресивна и ако Китай е решил да вземе съответните мерки, военната конфронтация е сигурна.

Ундерман разтърка челото си уморено и въздъхна:

— Ще ми се пръсне главата.

— Страхувам се, че главоболията ти едва сега започват — леко се усмихна Донован.

В канцеларията на Ши Зи-лин беше толкова горещо, че Жанг Хуа беше на прага на припадъка. Излезе навън, спусна се по стълбите и тежко приседна на каменния парапет. Поток от велосипедисти се точеше на метър от него, зави му се свят. Жестоко напеченият камък прогори бедрата му под тънката материя на панталона.

Не съм за този начин на живот, горчиво помисли той, докато наблюдаваше облаците прах, които се — вдигаха изпод колелата на велосипедите. Имаше сърцебиене, на душата му беше тежко. Вече седмици наред страдаше от безсъние, докладите при Ву Айпинг изсмукваха и последните остатъци от психическите му сили. Даваше си ясна сметка, че е уплашен до смърт.

Забравих си куфарчето, някак равнодушно констатира той. После се изправи с огромно усилие на волята и бавно се повлече обратно. Върна се в кабинета на Зи-лин с чувството, че е напълно раздвоен. Мозъкът му гореше, вече не помнеше на кого какви лъжи трябва да говори. Единственото му желание беше да се оттегли в някоя пещера и поне десет години да остане там.

Отпусна се на стола до вратата и избърса потта — от челото си. Беше блед като платно. Зи-лин му подаде чаша студен чай, придърпа един стол и седна насреща му. Жанг Хуа усети, че тялото му се разтърсва като от треска.

— Мога ли да ти помогна с нещо, стари приятелю? — попита Зи-лин.

Жанг Хуа отметна глава и затвори очи. Как да отговори на подобен въпрос? Може ли да каже, че иска да престане с лъжите? Сигурно, ако не беше мисълта за Ву Айпинг…

— Няма нищо, другарю министър — почти шепнешком отвърна той. — От жегата е, скоро ще ми мине…

— Разбирам — отвърна другият. — За съжаление ние сме хора на дълга, Жанг Хуа. Той придава смисъл на дните ни…

— За вас може би е така — малко по-остро от необходимото отвърна Жанг Хуа. — Защото вие сте богоизбран по рождение… Но за мен не е така. Аз съм обикновен смъртен. Нервите ми се опъват до скъсване, зъбите ми тракат, стомахът ми се свива на топка. Напрежението не ми позволява да стоя, тежестта и отговорността заплашват да ме смажат. Аз не съм Небесният пазител на Китай. Аз не съм Джиан !…

Зи-лин му отправи поглед, изпълнен със състрадание. Разбираше го добре, но нищо не можеше да направи. Аз може да съм Джиан, но това не ми пречи да съм смъртен като всички останали, горчиво въздъхна той. Острата болка в костите постоянно му напомняше този факт. Нима можех да предвидя страданието, което ще ми донесе раздялата със семейството? Но тогава бях млад и силен, уверен в правотата на каузата си. Толкова уверен, че заради нея напуснах жените и синовете си… Животът обаче е далеч по-сложен. Човек никога не може да предвиди неочакваните обрати в неговия ход.

— Моля за извинение, другарю министър — прошепна безпомощно Жанг Хуа. — Но в момента просто не съм в състояние да мисля…

— Успокой се, приятелю. От години сме заедно, няма от какво да се тревожиш.

Зи-лин протегна ръка и опря пръст върху перваза на прозореца. Кожата му стана кафява. Това не беше прах, а пясък. Микроскопични частици фин пясък, долетели дотук от пустинята Гоби, простираща се отвъд Великата китайска стена.

Разтърка пръсти и се замисли. Гледаше лицето на пребледнелия Жанг Хуа, мислеше за думите на Тцун-Трите клетви и си представяше своите синове. Бяха в един град, стъпваха по тънко острие, което всеки момент можеше да се счупи. И тогава… Единият от тях ще загине, а може би и двамата… Струва ли си? Нима съм по-добър от хората, с които се боря, след като съм готов да изгубя най-скъпото в живота си? Нима властта заслужава такава саможертва? Не, тук не става въпрос за властта. Тук става въпрос за Държавата!

Видях я да се променя. Лично положих основите на тези промени. Но дали след мен нещата няма да се върнат назад? Дали всичко ще рухне и ще се превърне в прах?