Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Качи се в малък асансьор, който бързо го издигна до етажа. Затвори вратата зад гърба си и бавно тръгна по дългия коридор. Стъпките му отекваха в тишината.

Спря пред вратата и се ослуша. Грохотът на уличното движение се чуваше някак приглушено, сред него странно отекна сирената на самотна баржа. Зад околните врати се долавяха обичайните шумове. Последните остатъци от дневна светлина бързо се топяха, мястото им още по-бързо заемаха разноцветните отблясъци на неоновите реклами. Тъмнината нямаше място тук, сред огромната метрополия.

Откри, че му е необичайно топло, ударите на сърцето му бяха по-силни от звуците на града. Защо усеща пулсацията в средата на гърдите си? Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да се концентрира.

Челото го засърбя, неволно вдигна пръст да се почеше. И установи, че пръстът му е мокър от топла пот. Близна го с език, сякаш искаше да се увери, че това наистина е соленият секрет на тялото му.

Гледаше право пред себе си, в блестящочерната полирана повърхност на вратата. За момент му се стори, че вижда отражението си в нея. Потръпна и изведнъж разбра, че е уплашен. Дясната му ръка бавно се повдигна към звънеца, очите му я наблюдаваха някак учудено — сякаш принадлежеше на друг човек.

За миг не чуваше нищо, освен ударите на сърцето си. Грохотът на трафика се стопи, изчезнаха тъжните вопли на товарните баржи по реката. След секунда всичко ще бъде безкрайно различно, защото той ще има отговор на множеството въпроси, които го измъчваха.

Вратата рязко се отвори.

— Да?

Отражението му беше изчезнало.

— Камисака Танаба?

— Хай.

Той стори нисък поклон.

— Името ми е Джейк Мейрък. Стар познат на Ничиреншу.

Успя да зърне тъмните пламъчета на страха в очите й. Дали Ничиреншу не е вътре?

— Кой сте вие?

Беше облечена в яркозелено кимоно с ръбчета от фина дантела, под яката и ръкавите се виждаха краищата на бельо в доматен цвят. На краката й имаше леки снежнобели „таби“ от корково дърво. Дали винаги се облича така, когато е сама, запита се Джейк.

— Донесох ви подарък — промълви той и протегна пакета. Пипалата на психиката му се протегнаха навътре, зад гърба на младата жена, търсейки признак за присъствието на Ничиреншу. — А подаръци носят само приятели…

Тя го гледаше така, сякаш очакваше лицето му всеки миг да избухне в пламъци.

— Мъжът, когото споменахте, няма приятели! — с мъка разлепи устни тя. — В това съм абсолютно сигурна.

— Не съм казал, че съм негов приятел — усмихна се Джейк, после настойчиво добави: — Моля ви, наистина трябва да поговорим!

Тя се поколеба за миг, после протегна ръка за подаръка и отстъпи крачка назад с официален поклон. Джейк се наведе да събуе обувките си.

Напрегнал мускули, той запази бойната стойка на тялото си с леко свити колене. Краката му светкавично се раздвижиха, центърът на тежестта му остана ниско в стомаха — мястото, което се нарича „хара“. Плъзна се с дясното рамо напред, очите му с един поглед обхванаха миниатюрната кухничка, нишата за спане със снежнобял футон, банята. Апартаментчето беше празно.

Върна се в коридорчето, откъдето младата жена го наблюдаваше, неподвижна като статуя.

— Трябваше да бъда сигурен — поклони се отново Джейк. — Сумимасен, Танаба-сан.

В очите на Камисака се появи смайване. Чужденците в Япония казват благодаря само с широко разпространения израз „домо аригато“, докато „сумимасен“ се използва рядко дори от кореняците. Почти невъзможно е да се даде точен превод на тази думичка, която освен „благодаря“ изразява и още куп други неща: извинение за получена услуга от непознат, чувство за дълг, невъзможност да се отблагодариш в момента за направената услуга…

— Бихте могли просто да ме попитате — промълви тя.

Интересът на Джейк се повиши. Камисака беше облечена като гейша от предвоенните години, но говореше като всяко съвременно момиче в Япония. Ако беше спестила думите си, той положително би я взел за вярна самурайска съпруга, сякаш изскочила направо от епохата Едо. За това несъмнено щеше да допринесе и фактът, че тя не отвори подаръка си пред него. Така изискваха древните традиции. Подаръците се отварят в уединение, за да се избегне завистта на околните и евентуалното разочарование от избора на човека, който ги прави…

— Искате ли чай?

Очите й му казаха, че продължава да се тревожи. Това беше напълно разбираемо.

— Благодаря, с удоволствие.

Седнаха един срещу друг, разделяше ги ниска масичка от ебонитово дърво. Обсипана с фина дърворезба, тя беше прекалено елегантна за такова скромно жилище. Камисака умееше да поднася чай. Заедно с ароматната течност предложи оризови сладкиши и „тофу“.