Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Прегърни ме, скъпи — прошепна. — Силно ме прегърни!

За пръв път в живота си разбра какво огромно значение може да има прегръдката на любимия мъж. Небето навън бавно просветляваше.

— Искам да ти разкажа за Малюта…

В тази война или сте с мен, или сте против мен! Сърцето й потръпна от леденото докосване на страха.

— Искам да ти разкажа всичко!

Защото Малюта я беше разплакал, защото не можеше да забрави горчивите сълзи на страха и унижението, които в онази ужасна нощ замръзваха по страните й още преди да капнат върху снега… До подобно състояние я беше докарвал единствено баща й, но тогава тя все още беше младо момиче… И Малюта успя. Успя да прогони разума от съзнанието й, да я превърне в безпомощно дете. При това го стори с такава злобна наслада, че тя се почувства изнасилена… Защото разголеното тяло е нищо в сравнение с разголената душа.

— Ще се изповядвам като добрите католици…

Карелин лежеше по гръб и мълчеше, кракът му остана преметнат над бедрата й. Усещаше милувката на гъстата й коса върху бузата си, опиваше се от чистия й дъх. Погледът му потъна в хладните дълбини на огромните сиви очи, в съзнанието му неволно изплува представата за Черно море — бурно, заплашително, прекрасно…

Навън задуха вятър, сух сняг заблъска стъклата на прозорците, по уличното платно заскърцаха автомобилни вериги.

— Как те нарани, кошка?

— Принуди ме да работя за него — тихо отвърна тя. Толкова тихо, че ако не бяха притиснати един до друг, Карелин едва ли щеше да я чуе.

— Мръсник!

Каза го тихо и спокойно, но с такава омраза, че Даниела неволно потръпна. Постъпих правилно, отпусна се тя. С човек като Карелин ще бъда в безопасност.

— Принуди ме да убия Алексей — задавено продължи тя. — Излъга, че ме е шпионирал чрез него. А после, когато застрелях момчето — забележи — с пистолета на Малюта! — той ми се изсмя и каза, че Алексей е невинен. Но негов човек е направил снимки на целия инцидент…

— Виждала ли си този човек? — загрижено попита Карелин. — Имаш ли представа как изглежда?

— Не.

Карелин помисли малко, после вдигна глава:

— А какво стана с оръжието?

Даниела се превърна в камък. Очите й бяха сухи, но дишането й сякаш спря.

— Прибра го Малюта, заедно с отпечатъците ми — отвърна след известно време тя. — Има и снимки…

— На убийството…

— И на други неща — прошепна със свито сърце тя.

Тялото й рязко се отърси от неподвижността и премина в другата крайност — неудържимите конвулсии. „Ами ако Михаил се уплаши и ме напусне?!“, изведнъж се запита тя. Главата й пламна, не можеше да си представи, че ще се изправи срещу Малюта сама, без помощ отникъде…

— Какви неща?

Даниела остана безмълвна, лицето й се покри с гъста червенина. Езикът й залепна за небцето, гласните й струни блокираха.

— Кошка — нежно промълви той. — Трябва да завършиш това, което вече започна… — хвана ръката й и започна да я гали. Някак по момчешки — сякаш бяха млади влюбени, които искат да преодолеят първоначалната си свенливост. — Не може да бъде чак толкова ужасно…

Даниела затвори очи. Имаше чувството, че й предстои скок в тъмна и дълбока вода.

— Как ще постъпи жена ти, ако научи за нас? — тихо попита тя.

Той се разсмя.

— Що за въпрос, кошка? Тя може да научи за нас единствено от теб, но ти нямаш намерение да й кажеш, нали? — после видя отчаяното изражение на лицето й и отново стана сериозен.

— Малюта?! — гласът му отекна като гръмотевица в тишината на стаята.

Неспособна да произнесе нито звук, Даниела само кимна с глава.

Той се облегна на стената и дълго мълча. После се извърна към нея, погледът му беше мрачен:

— О, кошка!… — прошепна. — Хубавичко си ни подредила, няма що!

— Виждаш, че нито ти, нито аз, ще имаме възможност да си поговорим с Питър Кърън — въздъхна Макс Тренъди.

Едва сега Симбал започна да разбира реакцията на Моника при споменаването на Кърън. Подчинявайки се на невидим сигнал, двамата с Макс едновременно се раздвижиха.

— Как е станало?

— Пластичен експлозив в колата му. Останали са само обгорели отломки.

— Уф! — въздъхна Симбал. Разходката им се проточи повече от очакваното, тялото му започна да изстива. — Идентификация?

— Разполагахме само с един напълно оголен скелет — отвърна Тренъди. — ДНТ-тест беше невъзможен, защото се оказа, че Кърън не е стъпвал при зъболекар. По тази причина се задоволихме с физическа идентификация. — Бръкна в джоба си и разтвори длан пред очите на Симбал: — Намерихме и това… Пръстен с печат, никога не го сваляше от ръката си. По време на следването си в Йейл членувал в някакъв студентски клуб — „Адски огън“, или нещо подобно… Намерихме го в колата и трябваше да свалим доста обгоряла кожа от него, преди да го разпознаем…