Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Какво е това?

— Кладенецът на духовете — отвърна Фаз-хан.

Въздухът беше абсолютно неподвижен, по небето нямаше нито едно облаче. Сребристият сърп на луната приличаше на въпросителен знак върху черното кадифе на небето.

Фаз-хан отвори уста и започна да припява странен псалм. Думите бяха на някакъв непознат диалект, Зи-лин никога не беше го чувал. Може би това изобщо не е китайски, помисли си той. Може би е някакво древно индийско или тибетско наречие…

Изпитаха чувството, че горещината на стаята с благовонните аромати на „сутра“ ги последва и тук, сред пролетната нощ, която би трябвало да бъде хладна и приятна. Въздухът натежа от задушна жега, листата на черешите клюмнаха, от телата на тримата бликна пот.

Зи-лин хвърли поглед към Сен-лин. Отворила широко очи, тя напрегнато наблюдаваше тъмното пространство пред себе си. После краката й бавно се раздвижиха, като в транс. Направи крачка напред, после втора… Спря на ръба на кладенеца, ръцете й, посребрени от лунната светлина, леко докоснаха каменната зидария. Главата й започна да се навежда, лицето й се скри в тъмната дупка, от която сякаш струеше мастилен мрак.

Сен-лин не беше в състояние да диша. Направи опит да си поеме дъх, но дробовете й, сякаш попаднали в безвъздушно пространство, изведнъж отказаха да функционират. Престана да чува напевните псалми на Фаз-хан, вместо това започна да ги усеща с тялото си. Думите й бяха непонятни, но въпреки това я караха да се чувства особено — сякаш помагаха на душата й да се измъкне от тленната си обвивка… Отново изпита онова чувство на опиянение, което за пръв път позна в дъждовната нощ на физическото си сливане със Зи-лин.

Горната част на черепа й сякаш се разтопи и от отвора надникна нещо познато; нещо, което беше част от същността й. После я прониза нетърпима болка и тя разбра, че в душата й се крие някой друг …

Именно той, този безлик и безформен непознат, беше източник на злото. Това зло се оказа вътре в нея, а не в градината на Фаз-хан… И то усети заплахата. Не заплахата за Сен-лин, а за самото себе си.

Стиснала зъби, Сен-лин гледаше надолу с насълзени очи, в душата й се появи агонизираща болка. Остри, закривени като куки нокти разкъсваха вътрешностите й, зейнаха грозни рани. Направи опит да извика, но от устата й не излезе нито звук.

Олюляваше се над безвъздушната яма на кладенеца и положително би се сгромолясала в бездънното му гърло, ако не беше невидимата мрежа, с която я обви Фаз-хан.

В главата й блесна ослепителна светкавица и Сен-лин изведнъж се оказа отвъд океана на времето. Попадна в Пекин, точно по време на обсадата му от враговете на династията Мин. Видя жестокостта на агресорите, стана свидетел на кървавата агония на една вековна династия. Беше част от свитата на императора, а сред враговете разпозна лицето на Ли Зи-чен — генерала, с когото някога се беше любила, но днес беше сред смъртните й врагове.

Ли Зи-чен отне живота на императора с един-единствен удар, после я грабна, вдигна я над главата си като парцалена кукла и я запрати срещу стената. Тя бръкна в пазвата си и извади малък кинжал, решена да се брани до смърт. Но той само се изсмя и й нанесе такъв удар, че кинжалът изтрака на плочите. После се стовари отгоре й. Изнасили я грубо и брутално, но членът му остана огромен и твърд. Направи го втори път, прониквайки дълбоко във вътрешностите й. Най-сетне задоволил долните си страсти, Ли Зи-чен я остави на шиниците. Заповяда им да я изнасилят и те с готовност се подчиниха. Вършеха го по двама-трима наведнъж, жестоко и със садистична наслада.

Умираше дълго и мъчително. Тялото й отдавна премина границата между живота и смъртта, но духът й остана жив. Дори нещо повече — потръпваше от желание за мъст, за унищожение. Нищо друго, абсолютно нищо!

Зи-лин, разбира се, не можеше да знае какво става в душата й. Научи го много по-късно от собствения й разказ. Сега виждаше само как тялото й се надвесва над кладенеца, разтърсено от ужасни конвулсии, а устата й се разчеква в непоносимо болезнена гримаса.

После блесна ослепителна светкавица, която прогори зениците му. От този миг нататък не беше сигурен дали беше видял нещата в действителност, или всичко е било плод на въображението му…

От устата на Сен-лин излитаха гъсти облаци дим, сякаш беше погълнала всичките девет ароматични пръчици в ритуалната зала на магьосника. Този дим се носеше във въздуха и едновременно с това сякаш бълбукаше като непозната течност. В ноздрите го удари тежката сладникава миризма, която му беше описала Сен-лин и която сам добре познаваше от войната. Миризмата на изгоряла човешка плът.