Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Но докторите…

— Докторите обичат загадките — меко го прекъсна тя. — И когато не могат да ги открият у пациента, те си ги създават сами…

Зи-лин се отдалечи от прозореца и седна до нея.

— Това означава ли, че си здрава?

Сен-лин мълчаливо го наблюдаваше.

— Ще излезеш ли утре, ако дойда да ти правя компания?

— Външният свят не ме интересува — отвърна тя и по лицето й пробяга електрическият заряд на неизвестна емоция. — Външният свят е грозен и груб, натежал от силите на злото… Мечтая за дните преди началото на войната…

— Те никога няма да се върнат — поклати глава Зи-лин.

— Колко си жесток! — прошепна тя и под клепачите й блеснаха бисерни капчици.

— Казвам истината, нищо повече…

Огромните очи се отделиха от лицето му, гласът й се превърна в едва доловим шепот:

— Преди малко искаше да ме попиташ защо разговарям с теб, а със съпруга си мълча… Сам си отговори, нали?

Зи-лин се замисли за миг, после вдигна глава:

— Той те е лъгал, така ли?

— Само защото е лъгал и себе си — отвърна тя.

Потвърждението на подозренията му проблесна като електрическа искра. Забеляза мекото пулсиране на слепоочието й и реши да смени темата:

— Не можеш да останеш във вътрешността на вилата до края на живота си… Това би било една разновидност на смъртта.

— Какво значение? — сви рамене тя. — Аз отдавна съм мъртва.

В очите й се появиха зеленикави пламъчета, а Зи-лин изпита чувството, че наблюдава непозната вселена. Не знаеше как да й помогне, но беше твърдо решен да я изтръгне от това странно, насочено към дълбините на душата й страдание.

Навън тресна гръмотевица. Сен-лин се стресна, главата й механично се извърна към прозореца. Първите дъждовни капки върху стъклото посрещна неподвижна, с широко отворени очи…

— Няма нищо — успокоително се обади Зи-лин. — Просто заваля…

Тялото й потръпна, очите се затвориха. Той разпери ръце и тя леко се плъзна в прегръдката му.

Лицето й беше съвсем близо, топлината на тялото й беше опияняваща. Зи-лин имаше чувството, че е погълнал на един дъх цяла бутилка уиски…

Притегли я към себе си, без да съзнава какво точно иска да направи. Главата му се въртеше.

— Сен-лин…

Устните й бяха полуотворени, сладкият й дъх погали бузата му като пролетен дъждец. Тежката й коса сякаш оживя, докосването й беше изключително приятно… Стори му се, че държи в ръцете си някакво митично същество, изскочило направо от древните легенди… После изведнъж си даде сметка, че душата и започва да руши ледената си обвивка, а тялото й се разтърсва от емоции. Вкопчени един в друг, двамата имаха чувството, че ги отнася могъща приливна вълна.

Главите им бавно се приближаваха, Зи-лин усети мекотата на кожата й.

— Не! — изкрещя почти безгласно тя, изтръгна се от обятията му и изтича към насрещната стена.

— Сен-лин!

— Моля те!… — стонът й потъна в грохота на гръмотевицата. — Моля те!…

Той стана и пристъпи към нея, уплашен от тона, с който произнесе тези кратки думички.

По разкривеното й от болка лице се появиха тъмни точици, измина доста време, преди Зи-лин да осъзнае, че това са сенките на водните капчици върху стъклото. Ръцете й се вкопчиха в бравата на двойната остъклена врата и рязко я дръпнаха. Бурята връхлетя в кабинета с воя на разгневен тигър.

Капаците на прозорците изтракаха и Сен-лин се втурна навън, сякаш стресната от шума. Зи-лин хукна след нея. Нощта беше непрогледна, вятърът виеше в клоните на невидимите дървета, вдигаше вихрушки в ъглите кран високата ограда. Сякаш стенеха душите на невидими страдалци…

Зи-лин я настигна в момента, в който небето се раздра от поредната ослепителна светкавица. В призрачната светлина видя как тялото й потръпва, обръща се и полита в обятията му. Главата й потъна в рамото му, цялата й тънка фигурка се притисна в него с неподозирана сила.

Той понечи да я притегли обратно към вилата, но тя не помръдна. Главата й се повдигна, устните й бяха полуотворени. Дъждът мокреше лицето й, вятърът рошеше косата й… Зи-лин изпита чувството, че се намира на гърба на жребеца, с който той и Рос Дейвис бяха препускали по тесните пътечки в подножието на Копринената планина… Двамата политнаха едновременно и паднаха на мократа трева.

Ръцете му трескаво сваляха дрехите й, тя вършеше същото с неговите. Никога през живота си не беше изпитвал такава изпепеляваща страст. Нито със съпругите и любовниците си, нито с останалите жени, които бяха заемали място в леглото му… Това не беше страст на плътта, не беше и изблик на емоции. Беше нещо далеч по-могъщо и от двете, но той не можеше да определи какво е то…