Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Натиснах звънеца… Направих го веднага, след като се изправих пред вратата. Защото си давах сметка, че ако се забавя, изобщо няма да го направя…

— Очаквах да отвори някой от родителите й и си бях подготвил встъпителната реч. Но стана друго.

— Отвори ми Лесли. Последните лъчи на слънцето запалиха огън в медената й коса, погалиха очертанията на тялото й. Мигът беше магически… Сякаш най-безумните ми фантазии се бяха превърнали в действителност…

— После някой отвътре извика „Кой е?“. Глас на млад мъж, а не на баща й. Копелето изникна на вратата зад нея, прегърна я и я притисна към себе си: „Кой е този човек, скъпа?“

Всичко това беше толкова неочаквано, че нямаше как да реагирам. Просто се обърнах и изтичах обратно по стълбите. Спрях се след цяла пряка и повърнах в храстите…

Донован млъкна, въздухът бавно напусна дробовете му.

Симбал помълча, после колебливо поклати глава:

— Извинявай, Роджър. Не знаех, че ще събудя подобни спомени в душата ти…

— Няма смисъл да се извиняваш — отвори очи онзи. — Аз и без това непрекъснато мисля за нея… — тръсна глава и прочисти гърлото си. — Лесли отдавна се е превърнала в нещо като Светия Граал… Поне за мен. Може би изобщо я няма, може би е плод на нашата развинтена фантазия…

Помълча майко, после завъртя стартерния ключ:

— Времето тече, а ние имаме работа — направи маневра и пое по обратния път.

— Какво ще кажеш за онази Моника не знам коя си?

— Стар — поясни Симбал. — Моника Стар. Какво искаш да ти кажа?

— Означава ли нещо за теб?

— Тя ходеше с Питър Кърън.

— Но Кърън е мъртъв, ако не ме лъже паметта… Била ли е влюбена в него?

— Не зная.

— А влюбена ли е в теб?

— Това няма значение.

За пръв път от началото на разговора Донован избухна в смях:

— Добрият стар Тони! Ти май продължаваш да ги любиш и разлюбваш! Е, поне в този случай това е за добро… Знае ли някой какво крие в ръкава си чичо Макс? Не ми пука, че някога си работил за него, тъй като сега не е така… В тази връзка едва ли ще му е много приятно да се ровиш го неговите територии…

— Но какво общо има Моника с това?

Донован ясно показа, че не харесва въпроса.

— Всеки си има слабо място, Тони — въздъхна той. — Твоето е Макс. Не допускаш ли, че нарочно ти е пробутал тази Моника?

Пред очите на Симбал отново се появи картината от предишната нощ: Моника изкачва стъпалата към дома на Макс Тренъди, той й отваря… Тогава беше изпитал само лек хлад в стомаха, но сега наистина му се пригади.

— Какво има, Тони? — погледна го разтревожено Донован. — Не изглеждаш добре…

Симбал реши да приключи с въпроса веднага, на място.

— Честно казано, изобщо не вярвах, че Макс ще ми върти номера… Отначало се правеше на загрижен, любимият ми вуйчо от Холандия… После допря до мен Моника Стар, изчака да види дали ще прехвръкнат искри и бащински ме посъветва: „Върви и я използвай, приятелче… Тя ще бъде твоят гид в чистилището на секретните правителствени терминали…“

— Какво от това? — попита Донован. — Открил си каквото търсиш. Едуард Мартин Бенет. Какво повече искаш?

Симбал му разказа за случката в края на вечерта.

— Е, сам си се убедил, че Тренъди е като всички останали в занаята — промърмори Донован и даде газ да задмине малък нисан с двойка възрастни хора. — Взел е всички мерки да те държи под око. На твое място не бих си позволил да свалям гарда в присъствието на човек като него…

— Не мога да разбера какво иска да получи от цялата работа.

— Не бъди напрегнат, дразниш ме — хладно го сряза Донован. — Иска да хукнеш подир тоя Едуард Мартин Бенет. Ако Бенет има нещо общо с Питър Кърън, той стопроцентово знае кой му е видял сметката. Но кучката си я бива… Тая компютърна постановка, дето са ти я устроили, изисква бая време и майсторлък… Което, от своя страна, показва колко горещо иска да те върже твоят приятел Макс…

— Нима не виждаш как стоят нещата, Тони? Ти си идеалният изпълнител. Бивш оперативен агент на Администрацията по наркотиците, умен и опитен. Знаеш пътечките, освен това вече не работиш за тях. Чист си отвсякъде. Спускаш се в дупката с адски огън, запален Бог знае от кого, а през това време чичо Макс си подсвирква…

— Но тази операция е наша, на Агенцията…

— Използвай главата си, Тони — стрелна го Донован. — Всяка твоя стъпка ще бъде следена и съответно регистрирана. Кой според теб ще се появи, когато ножът опре до кокала? Добрият чичо Макс. Да се поклони пред завесата и да обере лаврите. Като междувременно получи и малкия си реванш за отстранените пионки… — Донован имаше дразнещия навик да нарича „пионки“ всички оперативни агенти, които не бяха под негово разпореждане.