Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Всичко тук все още напомняше за Алтъни Беридиън — основател и пръв директор на Агенцията, убит съвсем наскоро от Хенри Ундерман. Говореше се, че Ундерман е бил агент на генерал Даниела Воркута, проникнал в организацията на противника под кодовото име „Химера“.

Беридиън бил страстен колекционер, коридорите и стаите на Грейсток все още бяха задръстени от какви ли не вещи с антикварна стойност.

Симбал завъртя ключа, басовото боботене на турбодвигателя стихна. Както обикновено, Донован се беше наврял, под капака на своя „Корвет“, модел 1963, и човъркаше нещо. Тази кола беше голямата му страст, отнемаше цялото му свободно време.

Главата на Донован се показа над ламарините. Усмихна се и махна за поздрав с гаечния ключ, който държеше в ръка. Днес беше неделя и шефът на Агенцията носеше стари маратонки, избеляла от пране тениска на „Ралф Лаурън“ и също такива гащета. До него зеленееше сандъче с инструменти, а на капака на багажника беше закрепена табла с лимонада, метален съд за лед с няколко бири „Лайт“ и високи чаши.

— Обслужвай се сам, Тони — извика Донован и главата му отново изчезна под капака.

Симбал пристъпи към подноса и си отвори една бира. Отпи едра глътка и отправи равнодушен поглед към приведения гръб на директора. Знаеше почти всичко, което трябваше да знае за автомобилите — на това го беше научил животът сред джунглата. Можеше да разглоби двигател на съставните му части и за броени часове да го събере отново, но това съвсем не означаваше, че е влюбен в колите. Другите неща в живота бяха по-важни.

Хвърли поглед наоколо. Между розовите храсти се виждаше приведеният гръб на градинаря. Не след дълго всичко наоколо щеше да потъне в омайващия аромат на добре поддържаните цветя.

— Какво откри? — попита Донован, без да вдига глава.

Симбал остави празната бутилка върху подноса и се облегна на затопления калник.

— Помниш ли една жена на име Моника Стар?

— Името ми е познато… Гадже или колежка?

— И двете — отвърна Симбал и кръстоса ръце на гърдите си. — Имахме нещо общо, докато работех за Администрацията по наркотиците. Оная нощ случайно се сблъсках с нея.

— Така ли? Къде?

— На един купон.

— Да не би да си ходил на шантавата сбирка на Макс Тренъди?

— Там бях — призна Симбал. — Защо питаш?

— Просто така… Искам да знам къде си завират носовете оперативните ми агенти…

— Ти не харесваш Макс, нали Роджър?

— Да го харесвам ли? — учуди се онзи. — Никога не съм се замислял по този въпрос. Да кажем, че не одобрявам Администрацията по наркотиците и толкоз. Прекалено бюрократична за моя вкус, прекалено вързана за онези лигльовци в Конгреса. Лизането на задниците, които се разхождат из Капитолия, не е донесло добро на никого. Особено на хора от нашата професия. Нас политиците трябва да ни оставят на мира. Без автономия не можем да си вършим работата. Трябва да премахнем изцяло секретните сведения, които препращаме на онези задници, а не само да ги клъцваме оттук-оттам…

Откъм двигателя нещо издрънча, после Донован изсумтя и добави:

— Умът не ми побира как си издържал толкова време там… В сравнение с нас Администрацията по наркотиците е една куха фасада на буржоазното общество.

— Може би си прав, но именно в нейния компютър открих ключа към разрешаване на проблема с „Дикуи“…

Донован най-сетне напусна убежището си.

— Тъй ли? — прояви умерен интерес той, избърса ръце в омаслен парцал и си сипа чаша лимонада: — Разказвай.

Докладът на Симбал беше сбит и точен. Започна от разговора си с Моника и очевидното й нежелание да говори за Питър Кърън. После премина върху убийството на Кърън и не пропусна нищо. Въпреки това остана със странното впечатлен ние, че секретната информация е получил не от Макс Тренъди, а от проклетия му служебен компютър.

— Как успя да се добереш до компютъра? — попита Донован. — Чрез мадамата ли?

Симбал кимна с глава.

— Значи продължаваш да гониш фустите, а? — замислено се усмихна Донован. — В колежа само това правехме…

— Бяхме истински ужас — усмихна се Симбал.

— Но нямахме чувство за отговорност.

— Нямахме и власт…

Донован извърна глава и го погледна. Бистрите сини очи и безупречните черти на лицето му го правеха лика-прилика с манекенките от плакатите на „Калвин Клайн“.

— Имахме власт, Тони — възрази той. — Съвсем реална власт над жените. Всички искаха да бъдат с нас, не помниш ли?

— Помня — неохотно се съгласи Симбал. — Но сега вече не съм толкова убеден, че тази власт е била реална… По-скоро ние вярвахме, че е така…