Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Какво искаш да кажеш? — остро попита Донован. — Имахме ги с купища, вкарвахме в леглото която си пожелаем…

— С изключение на Лесли.

Донован остави чашата, свали подноса от багажника и заповяда:

— Сядай зад волана и чакай да ти дам сигнал — наведе се под капака, раздрънка инструментите си и след малко извика: — Давай!

Симбал завъртя стартерния ключ и моторът замърка като сит котарак.

— Супер! — светна лицето на Донован. Затегна някакво болтче и спусна капака. — Дай да направим едно кръгче.

Симбал му отстъпи мястото зад волана и се премести вдясно. Донован включи на скорост и рязко подаде газ. Корветът се стрелна напред, изпод колелата му се вдигна истинска стена от дребни камъчета.

— Те знаят ли за всичко това? — попита Симбал, отчаяно вкопчен в седалката.

— Кой?

— Онези от държавната фирма, дето ни плаща застраховките! — повиши глас Симбал, за да надвика воя на двигателя. Кратка справка с арматурното табло го информира, че се движат с над 160 километра в час.

Донован само се засмя.

— Колко вдига тая бабичка? — изкрещя Симбал.

— Ей сега ще разберем — отвърна Донован и натисна педала докрай. Влезе в завоя на тесния път с такава скорост, че шийните прешлени на Симбал пропукаха. Пред тях се разстла права отсечка, стрелката на километража скочи на 220.

— Какво ще кажеш? — тържествуващо изкрещя Донован.

Симбал не отговори. Чувстваше се по-добре зад волана на някой раздрънкан джип от Втората световна война или пък върху магарешки гръб, тези скорости му бяха непознати. Единствената му грижа в момента беше да не разпилее съдържанието на стомаха си.

Измина цяла вечност, преди Донован да отпусне педала на газта. Лъчите на слънцето затопляха тапицерията през сваления покрив, хълмовете наоколо вече започваха да се раззеленяват, нетърпеливи да посрещнат пролетта.

— Защо спомена Лесли? — попита след известно време Донован.

— Не знам — сви рамене Симбал. — Може би случайно се сетих за нея… Май попадаме в плен на носталгията. Не зная как е при теб, но спомня ли си за колежа, все Лесли ми се привижда. Лесли „Недосегаемата“…

Донован намали още, вече се движеха със съвсем прилична скорост и по нищо не се отличаваха от обикновени туристи.

— Тя май беше лесбийка — промърмори той.

— Лесбийка ли?! — извърна се да го погледне Симбал, после се разсмя. — Какво те кара да мислиш така?

— Не проявяваше никакъв интерес към нас, нали? Единствената от всички, приятелче!

— Казах, че е недосегаема, а не, че не се е интересувала от нас — поясни Симбал.

— Все тая — тръсна глава Донован.

Симбал му хвърли кос поглед, усмивката му бавно се стопи.

— Забравих, че си много чувствителен, когато нещата опират до мадами — въздъхна той. — Но трябва да погледнем истината в очите, Роджър… Не всички си падаха по тъпите ни номера. Ние искахме да чукаме и нищо повече. Два броя мъжкари с наточени копия. Интелектуалните упражнения пазехме само за аудиторията… — Раменете му едва забележимо се свиха. — Вероятно това е причината за равнодушието на Лесли.

— Господи Исусе, аз все още не мога да я забравя! — каза с неочаквана страст Донован и Симбал благоразумно замълча. — Превърна се в неосъществената мечта на живота ми!

Скоростта намаля още повече, после корветът напусна пътя и спря на банкета. Настъпи внезапна тишина.

— Помня как се развяваше дългата й руса коса… Беше гъста, с цвят на горски мед… А сивите й очи сякаш ме пронизваха целия… — Донован облегна глава назад и замечтано прошепна: — Господи, колко я исках!

— Как не — усмихна се Симбал. — Искал си я, защото не буташе… Защото без нейната катеричка колекцията ти не беше пълна…

— Грешиш — поклати глава Донован. — Исках я заради самата нея . Исках Лесли. — Очите му се насочиха нагоре, птичата песен ги обливаше в гальовни трели.

— Никога не съм ти казвал това, Тони — промълви унесено Донован. — Една вечер, малко след като се дипломирахме, аз отидох на гости у Лесли… Ако си спомняш, къщата на родителите й беше съвсем близо до университета…

— Не се обадих предварително, нямахме среща. Просто не посмях да го направя. Още помня къщата — уютна и подканяща в здрача. Представях си я край масата, седнала да вечеря със семейството си. И изведнъж изпитах желанието да бъда там, с всички тях…

— Помня как изкачих каменните стъпала, помня старата юка с разкошни синьо-зелени листа, които изглеждаха почти черни в настъпващия мрак.