Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

Анастасия не искаше да чуе повече думи, щото не чакаше те да са добросърдечни, затова викна:

— Добър ден, благонравни сестри, личи, че женски ръце шетат в метоха — поздрави, направи няколко крачки към чемширите и видя с колко прилежание градината бе подредена: шумата събрана, опалена, цветята оплевени и прекопани, стволовете на овошките — прясно варосани. Варосани бяха отвън и стените на метоха, та къщата на Йеромонах Павел от запустение вървеше към цъфтеж.

— Няма ли да влезеш вътре? — Макрина остави метлата, отупа дрехите си, отвори вратата на първия кат. — Не се надахме, че ще дойдеш, ама щом си тук, добре си дошла! — посрещна я хладно, без лошо сърце…

Откакто се видяха в школската одая първия ден след пристигането в Плевен, та препирнята между даскалиците се оправи във владишкия конак — от тогава не се бяха срещали. Анастасия шеташе в нейното школо, те — в своето. Трите одаи на горния кат бяха стъкмили за живеене, а преголямата одая на първия трябваше да превърнат в школо.

— Тук е по-светло и хубаво от светиниколаевската килия! — наставницата за първи път влизаше в метоха — сега чист, пометен, постлан в пъстри черги. — С такова усърдие навярно ще учите и момите… Някои хора вече ме питат кога да пратят децата си…

— Кога да ги пратят ли? — Теодосия с неохота се замисли, хич не й се береше грижа за чужди деца, не търпеше лудориите им.

— Кога? — и Макрина сякаш за първи; път се замисли. — След неделя могат да идват, само един стан трябва да сложим, че да се учат на тъкане, на везане, на плетки, Богоучение…

— Ами пясъчните сандъчета? — Анастасия остана права.

— Девиците ще пишат буквите върху восъчни дъсчици с калем — осветли я върху това, което сама беше учила в килията на манастира.

Плевенската наставница отиде до срещуположната стена, натисна я с ръка силно, сякаш искаше да разбере дали няма да падне от удар, удари с все сила с две ръце, остана някое време гърбом на монахините, вдигна глава към тавана, обърна се.

— Дойдох, за да ви попитам, сестри благочестиви, ако имате добра воля и смирено сърце, не щете ли да изучите таблиците на Неофит Рилски, та по тях да наставлявате девиците? — очерта с две ръце пред себеси полукръг, гърбът й остана залепен о стената. — По стените ще вбием няколко полукрузки, над полукрузките ще окачим таблиците… Вие знаете буквите и числата, трябва само да се доучите, че да станете по-добри от другите даскалици.

— Да идваме в църковната одая и да се учим с момичетата? — Макрина сякаш сгъна тялото си на две.

— Ще идвате при мен в къщата на дядо Гънчо, вече имам три полукрузки, от Търново ще заръчам два чифта таблици — за вашето и за моето школо… Ще живеем като сестри и ще си помагаме…Новото се начева с мъка и се ражда в неверие… — говореше на Макрина, без да гледа лицето й. Страхуваше се, че монахинята ще откаже. Да учим таблиците на негово преосвещенство Неофит Рилски? — вгледа се в слънчевата градина през отворената врата. — Да учим таблиците? — върна очи към Теодосия.

Онази сви рамене. После сведе глава сякаш да затисне току-що реченото безмълвно, побутна с крак чергата, поколеба се, пак сви рамене.

— Защо да не учим знанието на свят човек?

Снощи Мита Гегова спряла да вика за помощ. Раждането на първата й рожба започнало по обед с толкова мъки, че Николина Банкова и Цена Терзийска събрали седем баби от града: палили свещи, кръстили се, молили Бога да й помогне, ама Бог не помогнал. Родилката лежала в несвяст в горната одая на хана, който Гего купи по-лани, след сватбата… По тъмно бабите се разотишли, двете жени тръгнали да платят на попа — той да чете молитви! — пък до одъра на Мита оставили Гего.

— Защо беше тази обич и този хан? — опустял му отведнъж целият свят, като разбрал, че Мита диша, но нито чува, нито може да му отвърне…

В хана тази вечер нямало много мъже; десетина пиели на бавни глътки ракия, а единият — чуждоземен, който не говорил много за себе си, ако че от три дни бил в хана — качил се по стълбите в одаята при Гего и рекъл.

— Остави ме с родилката, може да й помогна — започнал да вади от кожена чанта железца, стъкълца, чисти кърпи, голяма свещ.

— Ти ли? — младият ханджия се загледал в лицето му.

— По-лошо от най-страшното, дето чакате, няма да й направя, ама дай да опитам! — отметнал завивките върху Мита, взел да маже и реже, пък Гего… вместо да викне, да спре непознатия, изгубил говор и цвят, свлякъл се без време на пода.

Незнайният залостил вратата!