Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

— Попадийке, поп Спас или е грешен, или не се е молил както подобава — Гего не се смили от пребледнялото лице на духовника, щото знаеше сплетните му около владиката и даскалиците. — Ако Хекимина спре кръвта, значи е по-благочестив от свещеника.

— Бог чува думите ти и ще те накаже! — попадийката отвърнала люто и надникнала в сандъка на Хекимина, пълен със стъкълца. — Що е това? — уплашила се, като на стъклото видяла знак с три числа 691 и помислила, че лечителят прави магия.

— Това е течно лавандо с отвара от корени на хамедрио — отвърнал й както си пишело на стъкълцето за човек с медицинска грамотност. — Хамедрио има вкус горчив, ухание ароматно — поднесъл стъкълцето под носа на попадийката, после няколко капки сложил на мястото, дето кърви.

— Боже! — облещила се и се прекръстила, като видяла, че кръвта спира, а Хекимина, без да се чуди, продължил да чисти раната от калта, бързо я стегнал с бяла кърпа, турил две дръвчета отстрани на ногата и зачакал попът да се свести.

Поп Спас се върнал на белия свят! Михал му сипал в едно стъкълце няколко капки от опио-лавдано с упойваща сила — да не го боли счупеното. Попадийката го сложила под носа си да усети каква е магията, ама тази магия за първи път разбрал свещеникът, щом го изпил — спряло да го боли!

И ако всички приказки на поп Спас в Плевен вече се гледаха с едно око, то това, че невестата на хаджи Константин се вдигна за една неделя след цяла зима лежане с мъчително главоболие — вече никой не можеше да отрече, че вижда с две очи. Понеже гледаха как Хекимина отива в къщата на хаджията; там притискал с длани тила и челото на болната, забърквал памучно семе с качамак и налагал главата й, давал й да пие отвара от червената дигитале, съединена с трева визикатор…

— Всички деяния върши като с ръката на Бога! — каза хаджи Константин в хана; извади петдесет гроша, даде ги на ханджията. — Имай ги, щото даваш подслон на такъв човек. Ако питаш мен — и в къщата си го взимам! В Плевен не е имало толкова хрисим, несамохвален мъж!

— В твоята къща може да му е по-добре, но ние от хана не го пускаме! И от Плевен! — Банко Банков ударил по масата, но никой не се сетил да пита къде в този час е Хекимина. Къде?

Вчера заран и тази сутрин съседи гледали как Гето вози Михал някъде надалече, после ханджията се връщал сам…

— Къде водиш лечителя, самодиви ли търси? — устатниците не могли да не питат…

Гего отвръщал, че го возил в гората да цепи дърва — такава му била волята. Да цепи дърва… не бе тъй!

— Защо си тук? — Анастасия се сепна, като видя Хекимина седнал, опрял гръб о ствола на многоплодна ябълка. Почиваше си. Нивата с боба и царевицата на даскалицата беше прекопал сам за два дни.

— Защо ти да се трепеш в тази жега, Анастасийо? — слънцето клонеше към залез, но беше така задушно, че едва се дишаше.

— Трябваше да ти кажа първо добър ден и добре дошъл, ама не чаках, че ще те видя тук — стана й мило от грижата на Хекимина. Идваше вечер по хладно да прекопае две-три бразди, но тези дни се чувствуваше отмаляла, та не дойде на нивата.

— Остави мотиката си и ела да поприказваме! — отпи глътка вода от стомната, подаде на нея. — Пий и ти! Вярвам устата ти е пресъхнала от задух.

Устните на Анастасия наистина бяха пресъхнали, но от нечаканата среща. Остави мотиката си до мотиката на Хекимина, пое стомната, пи дълга глътка, седна на две педи от него.

— Защо тук да си поприказваме, друже? Чух за чудесата, които вършиш в Плевен, драго ми е за теб! — прииска й се да свали забрадката, да обърше потта от лицето му. По залез слънце, след уморителен труд, Хекимина й се виждаше хубав.

— Къде да си поговорим? Ти не смееш да дойдеш в хана, аз не смея да мина край къщата, дето живееш — говореше й честно, спокойно. — Само Гего знае защо съм в Плевен. Той знае нивата ти, той ме докара… — обърна се с тяло към нея, а под разкопчаната риза, на пазвата й видя голямата златна пара, която й беше дал в Заара.

— Не си струва да трепеш тялото и ръцете си — пази се! Ти си потребен на хората — забеляза мехурчета на подутините под пръстите, поиска да ги докосне.

— Не се кахъри за ръцете ми! — улови ръката й, преди тя да пипне неговата.

— Какво правиш? — обърка се, по не изтегли дланта си. — Ако наоколо има хора, целият град ще ни разбере! — огледа се, без да стане, но не беше срещнала човек, докато идва насам.

— Вече не ме еня от хората!… Като те изпращах по-онази пролет от Заара, мислех, че ще те забравя… Но не можах! — не откъсваше очи от нея, не пускаше ръката й. — Анина умря, момчето си оставих при добри хора на село, а все мислех за теб… Сполай, че и ти ме носиш още! — подаде другата си ръка, с опакото на пръстите опипа там, дето беше монетата; сърцето й биеше тъй, че гърдите й вдигаха пръстите на Хекимина.