Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

— Човек върви след съдбата си, преподобни отче. Спрях в Плевен, харесах наставницата и вместо да я деля от тукашните моми, реших да остана — осветляваше го свенливо, сякаш е сторил грях.

Гергана и Пенчо бяха седнали на първия чин, Анастасия и Михал стояха прави, че тези дни нямаха време за дълги приказки.

— Преподобният ни отец навярно иска да ни благослови? — даскалицата искаше да разбере защо е тук.

— Не, не… Важна вест имам за четиримата, но най-първо на теб да кажа, че листът с разкривените букви, които бил писал завещателят ти, някъде е затулен, няма го из църковните писмености…

— И какво от това? — Пенчо усети, че тялото му се надига.

— Щом няма лист и никой не знае каква е волята на завещателя, наставницата няма право да живее в къщата му! — рече без пресекулки, но колебливо, щото гледаше Пенчо в очите.

— Листа дадох аз за църковната книга и току-така не може да се затрие… Някой има пръст в тези дела! — не стана, но заканително вдигна ръка с показалец към църквата.

— Не съм бил протосингел по това време, нищо не знам какво са вършили след убийството на негово преосвещенство, вечнопаметния Агапий — събра невинно ръцете си пред гърдите.

— Как предоподобният ни отец тъкмо сега се сети да търси листчето? — Гергана също долови хитрината му.

— Ами… като гледах църковните приходи в книгата, забелязах, че наставницата не е платила двеста гроша за прехвърляне на имота, така потърсих листа на завещателя. Няма го!

— Дядо Гънчо ми довери в говоримо слово, че оставя къщата и детето на Анастасия — Пенчо излъга за говоримото слово, като прозря безсилието да се докаже правдата. — Къде ще живее наставницата от утре?

— Ти си чул! И аз много изповеди съм чул от човеци, но щом те не са писани, как да кажа на другите хора, че са истина?… Заветите на Мойсей са живи до днес, защото са писани! — Доротей знаеше, че силата е в ръцете му. А когато в едни ръце има сила, в тях по неволя върви и правдата!

Хекимина бръкна в пояса си, извади кесия с грошове и я подаде на Доротей.

— Вземи тези хиляда гроша и напиши лист, че къщата е на Анастасия! Бива ли?

Очите на протосингела се уголемиха, но не посегна да вземе кесията.

— Хиляда гроша са много. Ние двеста гроша вземаме за завещание на имот, така върви по книгите — ръцете му се люлееха от желание да грабне кесията.

Хекимина най-добре знаеше как да го спечели.

— Купувам къщата за наставницата от теб — мушна парите в ръцете му, извади друга кесия, преброи петдесет гроша, та добави и тях. — Тези грошове имай за църковни разходи по венчавката.

— Ти… май си по-богат от владиката? — такава, щедрост харесваше Доротей, но вместо Михал, Анастасия отвърна.

— Не е по-богат от епископ Партений, ама не свива грошовете в кесия. Дава ги като церове — за своя душа!

Йеромонахът разбра камъните кого замерят, та поиска да ги върне с по-голяма сила.

— Митрополит Неофит като разбра, че наставницата се задомява, прати ме да известя, че не е по волята му невеста да наставлява момите в църковната килия! — удари право в душата й. — Каквото било — било до тук! След сватбения грях — не може! — отсече с ръка и глас. След удара се взриви тишина. Доротей вмъкна кесията в расото си, направи крачки към вратата, почака да чуе какво ще рече даскалицата, а тя гледаше пода и никой вместо нея не вдигна гърди да проговори. Духовникът сложи ръце на кръста, отвърна рамене назад, върна се по-близо до нея, надигна се на пръсти, че да изглежда голям. — Решавай! Или наставница на моми в килията, или жена на Хекимина! — изрече със заповедност.

Анастасия не вдигна глава, не отвори уста да отвърне; и дъхът й сякаш замря.

— Бива ли християни в духовни одежди да спират народно добро? — гласът и тялото на Хекимина се люлееха, не знаеше накъде да тръгне, какво да стори, че то да не е грях… Не поиска да извади още пари на Доротей, щото в този живот беше разбрал: милост и гняв не се купуват с грошове. — Ще си ида в Заара още утре! Още сега… — упъти се към вратата, но Пенчо го стигна, хвана го за раменете и го обърна.

— Ти ще останеш в Плевен и ще живееш с наставницата! — извика със сила, която искаше да запрати срещу йеромонаха. — Още сега ще говоря с баща ми да обърнем дюкяна на школо… До наесен ще събираме волни пожертвования и ще захванем ново женско школо. Градът ще расте от година в година, ще идват момичета и от селата — докога ще се мъчат в тази килия?…

Анастасия огледа училищната одая с полукрузките и сандъчетата, пое въздух, поколеба се дали да каже това, което си бе наумила.