Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

— Я гледайте, живи ханъми с живо агне! — Банко наистина се учуди, като видя, че жените идват към него.

— Ханъми ли? Всички, които бяха с гръб, се обърнаха натам, дето гледаше Банко.

— Това са Фатме и Халиде — Анастасия позна изсушеното тяло на дружката си от детинство, пък Фатме, като дърпаше връвчицата на агнето и то не искаше да върви напред, наведе се, хвана го с две ръце през краката и го вдигна като малко дете.

— Сигурно са объркали пътя… Или пак е станало нещо за срам — чорбаджи Маринчо плувна в пот от това, дето се върна в ума му.

Ханъмата и момичето не бързаха много, сиреч — не носеха важна вест, но личеше, че вече знаят кого търсят, вървят натам.

— Добър ден на всички и на теб, Анастасийо… — Халиде стигна до наставницата, рече й на български, леко се поклони. — Носим ти това агне за днешния ден — вече заговори на турски. Езикът на християните й се виждаше труден за пред хора, пък и надали знаеше много български думи.

— Защо за мен? — наставницата се обърка, а в душата й беше хубаво да ги види.

— Праща ти го Сабри. Като чу тази заран свирките и като се сети какъв ден е по християнския календар, рече: „Занеси това агне на даскалицата… Нямам време да го коля и печа.“

— Мислех да купя едно агне, ама сама нали не мога… — искаше да спре думите на Халиде. Никому не беше казала как е крила туркинята и момичето й в къщата на дядо Гънчо. В онези дни, когато целият град пламтеше от разноверска ненавист, кому можеше да довери истината? Кого би зарадвало отмъщението към две невинни души?

— Сабри рече, че и Аллах нямало да ни спаси, ако ни е намерил онази вечер, когато ти ни укри, даде ни подслон и храна — Халиде не мислеше, че е грях, като говори истина.

— Защо си му казала всичко?

— Защо да крия от него, щом той от мен не скри: като чул, че съм умряла, разбрал колко е страшно да остане сам, уплашил се и от греха си…

— Замълчи, Халиде! — не искаше всички да слушат.

— Защо да мълча? Сабри те тачи над всички християни, затова ти праща агне. Ако искаш, остави него тамазлък… Търсихме те с Фатме в къщи, ама като те нямаше там…

— Боже, боже! — някои сред християните, които знаеха турски, започнаха да се кръстят. — Дай ни, Господи, обич и добри бъднини!

Ковачницата на Лукан Пандов беше не много далеко от къщата на дядо Гънчо. Стъпила на отвъдния бряг на тученишката бара, преди години тук беше само работилницата с отбивна вода към огнището. Но откакто голямата челяд на Лукан се задоми, той вдигна до ковачницата малка кирпичена къща за себе си и невестата му — Невена.

Доста време беше минало от деня, когато Анастасия заръча на ковача за измайстори полукрузки по подобие на онези в черковната школска одая. Лукан изкова три полукрузки, които беше искала даскалицата, а от себе си направи още три — няма да са хартък за Плевен. Измайстори ги бързо и от все сърце, ама нали започна голямото великденско чистене, че и усилена кърска работа, наставницата не мина да види готови ли са полукрузките за одаята на дядо Гънчо. Чак тази заран — преди да отиде в мирското школо, отиде до огнището на Лукан.

— Даскалице, знаеш ли откога те чакат железата? — той посочи стената, дето бяха подредени полукрузките. — Оставих другата работа, че да направя най-първо заръчаната от теб! — говореше й уважително, помнеше и Димитър Ковача. — Ако беше жив баща ти, сигурно по-хубави щеше да ги измайстори, аз толкова мога.

— Направил си по-прилични полукрузки от другите в одаята, а по майсторлък не отстъпваш на моя баща, лека му пръст! — въздъхна от спомена за детството си; бръкна в джоба на дрехата си да извади кесия: — Колко гроша ти струват?

— Трите, които заръча, са платени. Другите са дар от мен, все някога ще потрябват…

— Платени? Кой е сторил това благодеяние? — през ума и минаха някои хора, които знаеше, но ковачът я изненада:

— Тодор Бекярина, като дойде тук оня ден да вземе синджир за кучето си, видя железата, попита за кого са; аз му рекох — както си е — пък той щом плати синджира, даде и трийсет гроша за полукрузките.

— Тодор Бекяра? — попита, защото не си спомни отведнъж кой е, пък името му знаеше като отличително.

— Онзи, който ходи да се учи в Копривщица при Найден Геров, после се хвана да съчинява писания… Живее ту при сестра си в Търново, ту при другата във Враца, малко се задържа в Плевен, щото не може сам — клима с едната нога, слаби са му ръцете…

— Гърбавият? — направо попита, но като чу изговорено словото, се прекръсти. — Зная го Тодор! Бог като е отнел силата на тялото му, го е дарил със силен ум.