Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

— Като бил по Великден във Враца, чул, че затворили тамошното училище за момичета, и като иска да подпомогне нашето…

— Затворено е училището на Цвета? — лошата вест блъсна раменете й. — Затворено? Защо епископ Партений не каза?

— Защо да каже? Нали по негова заповедност се вършат тези неща… Ама врачани, като утрепаха добрия владика, пред този нямат очи да се големеят — както сториха нашите чорбаджии.

— Ще затворят и моето школо! — от вътрешна горещина развърза забрадката си, разкопча горната дреха.

— Всичко добро, което съгради преподобният отец, искат да сринат, да отречат…

— Може след време от килията да те пропъдят, ама Бекяра каза, че захване ли се градеж на женско школо, ще даде хилядо гроша — знаеш, че е заможен, много грошове останаха от баща му — клонеше приказката си все към Бекяра. — Заможен, разсъдъчен, пък злочест… На възраст е, ала не се задоми, не го хареса някоя наша мома…

— Толкова е умът на плевенските моми — Анастасия долови само последните думи на ковача, мислеше си за училището на Цвета. — Как ли минават дните на врачанската наставница? Хулите против нейната хубост бяха вестма безпощадни…

— Анастасийо, не ми е работа да ти приказвам тези неща, ама живееш сама, без мъжка закрила — Лукан най-сетне дойде на думата си. — И къщната работа вършиш, и момите наставляваш в школото, и детето, оставено от дядо Гънчо, гледаш. Я косите ти избеляват… Тодор не ти е прилика за снагата, ама по ума…

— Да се задомя с Бекяра? — и тази вест я обърка; ядосваха я подмятания за дългото и моминство; вглеждаха се с кой мъж спира да поприказва; кой влиза в къщата да й помага; кой я хвали и кой одумва. Като не виждаха и не чуваха нищо за мъжки задявки — измисляха си, а тя отминаваше, все едно не ги чува.

— Голяма е почитта ми към учения мъж, ала… знаеш къде е сърцето ми; човек върви подир сърцето си — вдигна полукрузките и се упъти към къщата на дядо Гънчо, към чаршията и школската одая, дето я чакаха плевенските моми, че и новопристигнали от градове…

Беше средата на май, 1850-а. Този ден изпълни трийсет и пет години.

От новото мъжко светиниколаевско училище, дето Димо Грънчарски учеше близо триста момчета по взаимните таблици, Анастасия тръгна за Главинкова махала: там, сред многото схлупени къщици на по-бедни хора, се вдигаше високият двукат покрив на Хилендарския метох. Хилендарски метох плевналии открай време именуваха къщата на йеромонах Павел, който след завръщането си от Хилендарския манастир преди трийсет години наистина беше обърнал дома си в метох, проповядаше нравоучение, събираше момчета от махалата за килийно ограмотяване… По лицето на Анастасия мина усмивка от спомена за йеромонаха, починал преди пет години. Една вечер махленките от съседните къщи заловили духовника както не дава Бог с невестата на Киро абаджията и… на заранта спрели момчетата си от ограмотяване! Как грешен монах щял да учи на благочинност?… Не стига, че спряха момчетата си, очерниха завинаги живота на духовника, ами нарочиха къщата му — щом в нея се вършат грешни деяния, грешни са и стените й, че мълчат! Но името й остана Хилендарски метох…

На наставницата се прииска да удари земята с камък, че по нея вървят толкова нескопосни хора — за един човешки грях хулят и спират сто добрини!… Като наближи големия двор, Анастасия видя край чемширите високата снага на Макрина; метеше пътечката към вратницата на първия кат и говореше със силен глас на духовната си сестра, която не се виждаше, но навярно беше наблизо, щото и нейната реч се чуваше.

— Нашенци викат, че хаджи Иван Спасов се хвалил, дето щял да даде сто хиляди гроша на търновския митрополит, та след време да тури Доротей за владика.

— За сто хиляди гроша Византиеца може да направи от магарето патриарх! — Макрина го каза баш както мисли, но родственицата на Доротей се докачи.

— Момчето не е лошо, ако на времето да не беше от грамотните. Виж, че сега служи добре на владиката, ходи по градовете, дава дума, че ще започне велики дела.

— В малко тяло голям дух съм срещала често, ама духом малък човек да върши велики дела — не съм виждала! — Макрина, като стърчеше над мъже и жени, все съразмеряваше тялото и душата, дето не се мерят с един аршин.

— Първенците сигурно ще го подкрепят, щото искат българин за владика — Теодосия или не беше чула, или не бе разбрала какво иска да й каже Макрина, затова излезе от сянката на къщата и продължи. — Тук на закътано ще си живеем по-добре: първенците няма да пращат момите си в нашето школо, няма да берем ядове с тях, пък ще си взимаме грошовете от църковното настоятелство…