Чарлз Дикенс - Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— И аз — обажда се капитанът.

— Аз също — казва Сол Джилс.

— А колко наблюдателна е моята съпруга — подхваща отново мистър Тутс, след като няколко пъти е дръпнал от лулата, унесен в размисли, а лицето му е грейнало в задоволство. — Каква мъдрост притежава! Какви изказвания прави! Снощи например, както си седяхме и се наслаждавахме на семейното си щастие… дума, която, честно казано, много слабо изразява това, което чувствувам в присъствието на жена си… и тя каза колко забележително било сегашното положение на нашия приятел Уолтър. „Ето — казва моята жена, — той е избавен от необходимостта да скита по моретата след първото си дълго плаване с младата си съпруга…“, което, както знаете, беше принуден да направи, мистър Солс.

— Съвсем вярно — потвърждава старият майстор на корабни уреди и потрива ръце.

— „Ето — казва жена ми, — той е избавен от това, веднага е назначен от същата фирма на висок и отговорен пост в родината, отново показва, че го е заслужил, и се издига много бързо, обичан е от всички, подпомаган е от своя чичо в най-благоприятния за финансовото му състояние момент“… смятам, че това е така, нали мистър Солс? Моята жена винаги е права.

— Но да, да… някои от нашите загубени кораби, натоварени със злато, наистина се върнаха у дома — отговаря през смях старият Сол. — Малки корабчета, мистър Тутс, но ще свършат работа на моето момче.

— Точно така — казва мистър Тутс. — Моята жена никога не греши. „Ето — казва тази толкова необикновена жена, — той има такова положение, и по-нататък? И по-нататък?“ — пита мисис Тутс. Сега моля, капитан Джилс и мистър Солс, обърнете внимание на прозорливостта на моята жена. „И така, под грижите на мистър Домби се полагат основите, върху които едно… едно здание… точно тази дума употреби мисис Тутс — ликуващо обяснява мистър Тутс — постепенно се издига, за да се изравни, а може би и да надрасне това, което той някога оглавяваше и чието незначително начало той съвсем е забравил (една обща заблуда, но това не я прави по-малко вредна, каза мисис Тутс). И така — заключи жена ми — чрез дъщеря му в края на краищата ще се извиси една нова фирма «Домби и Син».“ Не каза „ще се издигне“, а „извиси“ и добави „триумфално“.

С помощта на своята лула — която той с най-голямо удоволствие използува за нуждите на ораторското изкуство, тъй като непосредственото й предназначение предизвиква у него неприятно усещане — мистър Тутс отдава такава голяма чест на това пророческо твърдение на жена си, че капитанът, изключително възбуден, хвърля своята колосана шапка и извиква:

— Сол Джилс, ти, учени човече и мой стар съдружнико, какво посъветвах Уолтър да прелисти онази вечер, когато се зае с търговия? Не казах ли точно тези думи: „Върни се обратно, Уитингтън, лорд-мер на Лондон, а когато остарееш, няма да се разделиш с него!“ Не казах ли точно така, Сол Джилс?

— Точно така каза, Нед — отговаря старият майстор на корабни уреди. — Много добре си ги спомням.

— Тогава чуйте какво ще направим — казва капитанът, обляга се на стола си и издува гърди за мощен рев. — Аз ще ви изпея „Прекрасната Пег“ от начало до край, а вие и двамата се дръжте здраво на припева.

Заровеното вино отлежава, както някога отлежаваше и мадейрата. Слоят прах и паяжини върху бутилките става все по-дебел.

Есенните дни са слънчеви и край морето често се разхождат млада дама и белокос джентълмен. Две деца са винаги около тях: момче и момиче. Обикновено ги придружава едно старо куче.

Белокосият джентълмен върви с момченцето, разговаря с него, участвува в игрите му, пази го, наблюдава го, като че ли то е смисълът на неговия живот. Когато детето се замисля, и белокосият джентълмен се замисля. Понякога, когато детето седи до него и внезапно вдигне глава, за да го попита нещо, той взема малката му ръчичка в своята, държи я така и забравя да отговори. Тогава детето пита:

— Ей, дядо! Пак ли ти заприличах на моя беден малък вуйчо?

— Да, Пол, но той беше слаб, а ти си много силен.

— О, да, аз съм много силен.

— Освен това той лежеше в креватче край морето, а ти можеш да тичаш.

И те отново неуморно се скитат, защото най-много от всичко белокосият джентълмен обича да гледа как детето тича на воля. И когато се разхождат заедно, хората разправят за голямата привързаност помежду им.

Но никой освен Флорънс не знае колко силно е привързан белокосият джентълмен към внучката си. За това никой не говори. Самото дете дори се удивлява, че той крие това чувство. Той носи момиченцето в сърцето си. Не позволява никаква сянка да помрачи лицето й. Не може да търпи да я вижда седнала сама настрана. Мисли си, че тя се чувствува пренебрегната, дори когато това не е така. Той се измъква от другите, за да я погледа как спи. Доставя му удоволствие, когато тя идва и го буди сутрин. Той е най-гальовен и най-мил с момиченцето, когато наоколо няма никой друг. В такива случаи понякога детето пита: