Чарлз Дикенс - Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

А как вървят делата на дървения мичман след тези промени? Но разбира се, той пак е на своя пост, издал десния крак напред, вторачен в наемните карети, а очите му бдят по-зорко от всякога, тъй като е прясно боядисан от накривената си шапка чак до катарамите на обувките. Над него със златни букви блестят сияйните имена ДЖИЛС и КЪТЪЛ.

Мичманът не върши други дела, а постарому се занимава със своята търговия. На разстояние половин миля около синия купол на Ледънхол Маркет се говори обаче, че някои от старите капиталовложения на мистър Джилс неочаквано са започнали да му носят добра печалба и че той не се е оказал изостанал от времето, както предполагал, а всъщност бил поизпреварил своето време и е трябвало да изчаква. Според мълвата парите на мистър Джилс са почнали да се движат и се движат все по-бързо и по-бързо. Но съвсем сигурно е, че застанал на вратата в своя сюртук с цвят на кафе, с хронометър в джоба и с очила, вдигнати на челото, той сякаш не се тормози от липсата на клиенти, а изглежда много весел и доволен, въпреки че очите му са си все така замъглени, както и преди.

Що се отнася до съдружника му капитан Кътъл, неговата представа за търговската дейност на предприятието „Джилс и Кътъл“ далеч надхвърля действителността. Капитанът едва ли би могъл да се гордее повече със значението на мичмана за търговията и корабоплаването на страната, дори в случай, че ни един кораб не напускаше лондонското пристанище без помощта на дървения мичман. Той изпитва постоянен възторг от собственото си име, изписано над вратата. Прекосява улицата по двадесет пъти на ден, за да го погледне отсреща. И всеки път неизменно казва:

— Ед’ърд Кътъл, моето момче, ако майка ти можеше да научи, че си станал учен човек, добрата старица наистина би се смаяла.

Но ето че мистър Тутс се е втурнал към мичмана с бясна скорост и когато влетява в малката приемна, лицето му е силно зачервено.

— Капитан Джилс — обръща се мистър Тутс, — мистър Солс, щастлив съм да ви уведомя, че мисис Тутс увеличи семейството.

— А, това й прави чест! — възкликва капитанът.

— Желая ви радост, мистър Тутс! — казва старият Сол.

— Благодаря ви — доволно се киска мистър Тутс, — много съм ви задължен. Знаех, че тази новина ще ви зарадва, и затова дойдох лично. Знаете ли, ние определено напредваме. Флорънс, Сузан, а сега и новородената.

— Момиче ли е? — пита капитанът.

— Да, капитан Джилс — казва мистър Тутс, — и това много ме радва. Смятам, че колкото повече копия на тази необикновена жена можем да създадем, толкова по-добре!

— Дръж се здраво! — казва капитанът и се обръща към старото плетено шише без гърло, защото вече е вечер и обичайният скромен запас на мичмана от лули и чаши е на масата.

— За нейно здраве и нека народи още много деца!

— Благодаря ви, капитан Джилс — казва радостният мистър Тутс. — Присъединявам се към вашето пожелание. Ако ми позволите, тъй като знам, че това при дадените обстоятелства няма да е неприятно на никого, ще изпуша една лула.

След това мистър Тутс започва да пуши и в своята откровеност стига до бъбривост.

— Тази очарователна жена неведнъж е доказвала своя възхитителен ум, капитан Джилс и мистър Солс — казва Тутс, — но най-забележителен бе случаят, когато напълно разбра моята преданост към мис Домби.

И двамата му слушатели се съгласяват.

— Защото, знаете ли — продължава мистър Тутс, — аз не съм променил чувствата си към мис Домби. Те са същите, каквито винаги са били. Сега за мен тя пак остава предишното светло видение, каквото беше и преди да се запозная с Уолтър. Когато аз и мисис Тутс започнахме да разговаряме за… накратко, за силна страст, нали разбирате, капитан Джилс…

— Да, да, момчето ми — казва капитанът, — за страстите, които си играят с всички нас… прелисти книгата и ще намериш това място.

— Така и ще направя, капитан Джилс… — съвсем сериозно казва мистър Тутс — когато за първи път засегнахме тази тема, аз обясних, разбирате ли, че съм, така да се каже, „попарено цвете“.

Капитанът е във възторг от сравнението и промърморва, че розата е най-хубавото цвете.

— Но бога ми — не спира мистър Тутс, — тя знаеше толкова за моите чувства, колкото и аз самият. Нямаше нищо ново, което да мога да й кажа. Тя беше единственият човек, който можеше да застане между мен и безмълвната гробница, и го стори по такъв начин, че предизвика възхищението ми за цял живот. Тя знае, че към никого не изпитвам такова благоговение както към мис Домби. Знае, че няма нищо на света, което не бих сторил за мис Домби. Знае, че смятам мис Домби за най-красивата, най-милата и най-добрата от нежния пол. И знаете ли какво казва тя по този въпрос? Удивителен ум! „Скъпи мой, прав си. Аз също мисля така!“