Уилям Тен - Барни по прякор Фауст

Един полицай се приближи да види защо съм се разкрещял и ни помоли да се умирим, преди да е отминал.

„Помощ! Полиция! Пришълците ни нападат!“ — едва не изревах аз. В какво ли щеше да се превърне улицата, на която стояхме, и нямаше ли тогава да убедя Ексар да се откаже от разписката?

— Да предположим, че вашият клиент завладее Земята, размахвайки разписката ми — тогава ще ме обесят на първия попаднал им клон. Но аз имам само един живот и този живот е покупко-продажбата. А не мога да купувам и продавам без капитал. Отнемете ми капитала и ще ми е все едно кой ще владее Земята и кой не.

— Кого, дявол да ви вземе, се опитвате да излъжете? — попита той.

— Никого не се опитвам да излъжа. Честна дума, така е. Отнемете ми капитала и ще ми е все едно дали съм жив или мъртъв.

Това беше последната капка лъжа, която препълни чашата. Повярвайте ми, когато чуруликах тези трели, в очите ми се бяха появили съвсем истински сълзи. Колко ми трябват, бил искал да знае — петстотин долара? Отговорих, че и един ден не бих могъл да издържа без седем пъти по-голяма сума. Той се поинтересува дали наистина искам да откупя тази проклета планета или днес имам рожден ден и очаквам от него подарък?

— Не ми трябват вашите подаръци — казах аз. — Подарете ги на дебелаците. Заслужават да постоят на диета.

Продължихме да вървим. Спорехме до прегракване, кълняхме се в какво ли не, препирахме се и се пазаряхме, разделяхме се и се събирахме. Беше съвсем неясно кой все пак ще отстъпи пръв.

Но никой не отстъпваше. Държахме се здраво, докато не стигнахме до сума, на която и аз разчитах — малко по-голяма, но се спряхме на нея.

Шест хиляди сто и петдесет долара.

Тази сума с лихвите изкупуваше даденото ми от Ексар. Но не можах повече да сваля. Знаете ли, можеше да бъде и по-лошо. И все пак едва не се стигна до разтуряне на сделката, когато стана дума за начина на разплащане.

— Банката ви е близко. Ще стигнем преди затварянето.

— Искате да ме докарате до инфаркт ли? Чекът ми е със златно покритие.

В крайна сметка го убедих да приеме чек. Дадох му чека, а той ми подаде разписките, всичките до една. Всичките подписани от мен разписки. След това си взе малкия куфар и се отдалечи.

Той тръгна надолу по Бродуей, без дори да се сбогува. За Ексар съществуваше само бизнесът и нищо друго. Дори не се обърна.

Само бизнесът. На другата сутрин разбрах, че е успял да стигне до банката преди затварянето и да се увери в платежоспособността ми. Как ви се струва това? Дадоха ме на късо по всички линии — бях се лишил от шест хиляди сто и петдесет долара. И то заради някакъв разговор с един непознат.

Рикардо ме нарече Фауст. Излязох от банката, удряйки се с юмруци по главата, обадих се по телефона и на Морис Барлап, за да ги поканя на закуска. Отидохме в луксозен ресторант, избран от Рикардо, и там им разказах всичко.

— Ти си Фауст — каза той.

— Какво Фауст? — попитах аз. — Кой Фауст? Какъв Фауст?

Ясно е, че му се наложи да ми разкаже за Фауст. Само че аз съм бил нов тип Фауст — американски Фауст от двадесети век. Допреди мен фаустовците са искали да знаят всичко, а аз съм искал да имам всичко.

— Но не получих нищо — вметнах аз. — Излъгаха ме. Излъгаха ме с шест хиляди сто и петдесет долара.

Рикардо се разсмя и се облегна в креслото си.

— Хората загиват заради метала — промърмори той. — Хората загиват заради метала.

— Какво?

— Цитат, Барни. От операта „Фауст“ на Гуно. И според мен е подходящ цитат. Хората загиват заради метала.

Погледнах Морис Барлап, но никой никога не може да каже какво мисли той. Облечен в скъп костюм от туид, той ме гледаше с вглъбен и замислен поглед, поради което в момента приличаше на професор много повече от Рикардо. Рикардо, знаете, е прекалено конте.

На ума и находчивостта им можеше да завиди всеки. Поради тази причина едва не си заложих душата, но все пак ги доведох в този ресторант. Въпреки че Ексар почти ме разори.

— Морис, кажи ми истината! Разбираш ли го?

— Какво има за разбиране, Барни? Цитатът за гибелта заради златото? Може би това е отговорът, а?

Сега погледнах Рикардо. Той приключваше италианския крем със сметана. Кремът струваше точно два долара.

— Да допуснем, че е пришълец — каза Морис Барлап. — Да допуснем, че се е появил някъде от Космоса. Прекрасно. Питам се, за какво са му на пришълеца американски долари? Интересно е между другото какъв им е курсът при тях?

— Искаш да кажеш, че му се е налагало да купува нещо тук, на Земята?