Уилям Тен - Господарката Сари

Тази вечер, докато се прибирах, видях на улицата две момичета; играеха с топка и припяваха стара момичешка песен. Душата ми падна в петите, кръвта буйно заудря в десното слепоочие и разбрах: ако ще светът да рухне, ще я чуя цялата!

Когато спряха с механичното си пеене, дойдох на себе си. Влязох в къщата и мигом врътнах ключа. Щракнах всички лампи — в коридора, в кухнята и в библиотеката. Обходих всички ъгълчета, докато успокоя дишането си. А после през процепите на миналите години нахлуха спомените…

Сариета Хон пристигна при мисис Клейтън от Уест Индия, когато почина баща й. Майка й беше единствената сестра на мисис Клейтън; бащата, служител в колониалната администрация, нямаше родственици. Затова и нямаше нищо изненадващо, че момичето се премести в Ненвил, в дома на моята хазайка. И точно толкова естествено я изпратиха в ненвилското начално училище, където преподавах аритметика и природознание, в допълнение към уроците по английски, история и география на мис Друри.

— Не съм виждала толкова непоносимо дете като тази Хон! — мис Друри връхлетя в кабинета ми по време на голямото междучасие. — Тя е направо изрод, безсрамен гаден изрод!

Изчаках да отшуми ехото, разглеждайки подчертано викторианските форми на мис Друри. Пристегнатите й в корсет гърди се люшкаха, а многобройните й фусти шляпаха по жартиерите докато нервно въртеше задник пред бюрото ми. Опънах се назад.

— Моят съвет е да не нервничите. Тези две седмици бях твърде зает и не ми остана време да следя Сариета. Самата мис Клейтън си няма деца и се отнася с нея като към съкровище. Ако накажете Сариета, както… както например Джой Ричардс миналата седмица… тя няма да го понесе. Училищното настоятелство също.

Мис Друри вдигна глава.

— Ако имахте стаж като моя, млади човече, щяхте да знаете, че отказът от пръчката е голям грях за лентяй като Джой Ричардс. Иначе ще стане същия боклук като баща си.

— Добре де, но не забравяйте, че настоятелството започва да се занимава с вас. И още — защо Сариета Хон да е изрод? Доколкото зная, тя е просто албинос; това е недостатък в пигментацията, случаен фактор на наследствеността, а не уродство. Хиляди албиноси живеят нормален щастлив живот.

— Наследственост! — презрително изсумтя тя. — Говняни глупости, това е вашата наследственост. Казвам ви, тя е изрод, изчадие на сатаната. Когато я накарах да разкаже за дома си в Уест Индия, тя изквака насреща ми: „Това не е за тъпаци!“ Ако в този момент не беше ударил звънецът, щях да й одера кожата.

И педантично хвърли око на часовника си.

— Междучасието свършва. По-добре проверете реда, мистър Флин. Струва ми се, че сутринта звънецът удари минута по-рано. И не позволявайте на тая пикла да ви се качи на главата.

— Няма да стане — и се усмихнах, когато тя хлопна вратата.

След минута нахлуха хлапаците. Започнах урока за делението на дроби с поглед към последния чин — там като закована седеше Сариета Хон. На фона на червеното дърво на библиотеката нейните белезникави миши опашчици и абсолютно бялата кожа придобиваха жълтеникав оттенък. Очите й, също леко жълтеникави, с огромни безцветни зеници под полупрозрачните мигли, дори не примигваха.

Май наистина си беше изрод. Невероятно голяма уста, уши под прав ъгъл спрямо главата, дълъг изгърбен нос, който почти докосва горната устна. В белоснежна строга рокля, която изобщо не подхожда на кльощавата й фигура.

Като свърших урока, отидох при нея. Седеше в горда самота.

— Защо не сядаш по-близо до учителската маса? — попитах с меден глас. — Така по-добре ще виждаш дъската.

Надигна се и леко се поклони.

— Благодаря ви, сър, но там е прекалено слънчево, а на мен ярката светлина ми вреди. На сянка се чувствам по-добре. Аз съм като от восък.

Стана ми неудобно от формалната точност на отговора й.

По време на урока по природознание усетих, че не откъсвам очи от нея. Под нейния немигащ, леплив поглед обърках нагледните помагала, учениците го разбраха и започнаха да си шепнат. Изтървах хербария с пеперуди, наведох се да го взема, когато чух трийсет детски гърла да проронват:

— Вижте, тя отново го направи!

Сариета Хон седеше в същата странна поза на вцепенение. Само дето косите й имаха цвят на кестен, очите й бяха сини, а устните и бузите — бледорозови.