Уилям Тен: Барни по прякор Фауст

Фауст ме нарече Рикардо, а какво означава това, и аз самият не съм напълно наясно.

И така, седя си значи в миниатюрната кантора два на три метра. Чета обявленията за разпродажба на бракувано държавно имущество. Опитвам се да разбера от какво мога да се сдобия с долари и от какво — с главоболие.

Изведнъж вратата на кантората се отваря. И този същият тип с мръсната мутра, облечен в сплескан светъл костюм, ми влиза в кантората и като се изкашля, казва:

— Няма ли да купите двайсет долара за пет?

— Какво? — питам, пулейки очи.

Той пристъпва от крак на крак и пак се покашля.

— Двайсет — измърморва. — Двайсет за пет.

Под силата на погледа ми той се обърква и почва да си гледа обувките. Гадни, мръсни обувки — толкова гадни и мръсни, както всичко, което е на него.

— Плащам ви двайсет долара — обяснява той на върховете на обувките си. — И купувам за тях пет. У вас остава двайсетарка, а у мен — петарка.

— Как попаднахте тук?

— Реших и влязох — отвръща той, леко смутен.

— А, така ли, просто решихте и влязохте — злобно го дразня аз. — А сега се решете и слезте долу. И се измитайте оттук по дяволите. Във фоайето ясно е написано, че за бедни входът е забранен.

— Не искам подаяния — подръпва той сакото си. Със същото движение се изглаждат гънките на смачкана пижама. — Предлагам ви сделка. Двайсетарка за петарка. Аз на вас…

— Да извикам ли полиция?

Той явно се уплаши.

— Не. Защо да се вика полицията? Нищо не съм ви направил.

— След секунда викам полицията. Честно ви предупреждавам. Достатъчно е да позвъня долу във фоайето и веднага ще изпратят полицай. Тук се занимават с бизнес.

Той прекарва длан по лицето си и дланта му става мръсна — избърсва я на ревера си.

— Значи не искате? — казва. — Двайсет за пет. Нали се занимавате с покупко-продажби? Какво не ви харесва?

Вдигам телефонната слушалка.

— Добре — спира ме той, вдигайки мръсната си длан. — Отивам си.

— Така е по-добре. И затворете вратата след себе си.

— Ако размислите — той мушка ръка в джоба на мръсните си смачкани панталони и изважда визитна картичка, — можете да ме намерите тук. Почти по всяко време.

— Изчезвайте — му казвам.

Той протяга ръка, хвърля визитката на масата върху купчината от обявления за разпродажби, изкашля се два пъти и ме поглежда. Дали не съм клъвнал този път? Не? Не. И се повлича към изхода.

С върховете на показалеца и средния пръст гнусливо взимам визитната картичка и се каня да я хвърля в кошчето.

Но след това премислям. Визитна картичка. Все пак е дяволски необичайно — такъв дрипльо с визитка. Но визитката е пред мен.

Да, ако си помисли човек, цялата сцена е необикновена. Даже започвам да съжалявам, че го изгоних, без да го оставя да се изкаже докрай. Той наистина нищо не правеше — бе измислил само нов рекламен трик и толкова. Самият аз постоянно използвах нови рекламни трикове. Разширявам малката си кантора, купувам и продавам, но половината от стоките ми са добрите идеи. Готов съм да взема идеи дори от бедняк.

Визитката е чиста, бяла — само от пръстите му са останали тъмни петна. През цялата визитка с калиграфски почерк е написано: МИСТЪР ОГО ЕКСАР. Отдолу са името и телефонният номер на хотел на площад „Таймс“, намиращ се близо до моята кантора. Зная го този хотел — не е прекалено скъп, но не е и приют за бедни, нещо по средата.

В ъгъла на визитката е написан номерът на стаята. Изведнъж се развеселих. Напълно непонятно!

Но от друга страна, защо един просяк да не може да се регистрира в хотела. „Не бъди сноб, Барни!“ — казвам си аз.

Двайсет за пет. Къде е фокусът? Тази мисъл не ме напускаше.

Остава само едно. Да се посъветвам с някого. С Рикардо? Все пак е известен професор. Едно от най-добрите ми запознанства.

Той доста ми помагаше — намекна ми за решението да се построи ново здание на колежа, за което отпуснаха хиляда и петстотин долара, съобщи ми за разпродажбата на канцеларско обзавеждане в ООН и така нататък. Щом в главата ми възникнеше някакъв въпрос, изискващ университетска ерудиция, той винаги ме е спасявал. И всичко това за някакви си две-три стотарки комисионна.

Поглеждам си часовника. Рикардо би трябвало сега да е в колежа — проверява контролни или се занимава с нещо друго. Набирам номера му.

— Ого Ексар? — пита той. — Сигурно е финландец. А може би естонец. Най-вероятно да е някъде от Прибалтика.

— Няма значение — казвам. — Виж какво ме интересува. — И му разказвам за петте и двайсетте долара.