Уилям Тен - Барни по прякор Фауст

Почакахме аптекаря, който обслужваше други клиенти. Когато подписах разписката, аптекарят я прочете, сви рамене и я подпечата.

Платих му два долара — все едно, аз печелех.

Ексар хвърли върху тезгяха нова, пропукваща двайсетарка. Наблюдаваше как я разглеждам на светлината от едната и от другата страна.

— Да не е фалшива? — попита той.

— Не… Но разберете, не ви познавам и не знам какви са ви парите.

— Разбира се. И аз самият бих постъпил така.

Пъхайки разписката и петте долара в джоба си, той се запъти към изхода.

— Ей! — повиках го аз. — Бързате ли?

— Не — той се спря и ме погледна учудено. — Не бързам. Но вие получихте двайсет за пет. Работата е свършена. И край.

— Всичко е наред, работата е свършена. Няма ли да изпием по чаша кафе?

Той се поколеба.

— Аз плащам — казах му аз. — Хайде да пием кафе.

— А няма ли да поискате да развалите сделката? — обезпокои се той. — Имам разписка. Всичко е заверено. Аз ви дадох двайсет долара, а вие на мен — пет. Работата е свършена.

— Свършена, свършена — говорех аз, подбутвайки го към свободна маса. — Всичко е оправено, подписано, заверено и проверено. Никой не иска обратното. Просто искам да ви почерпя с кафе.

Въпреки слоя мръсотия, покриващ лицето му, видях, че то се проясни.

— Не искам кафе. Бих хапнал гъбена супа.

— Прекрасно, прекрасно. Супа, кафе — все едно. Аз ще пия кафе.

Седнах срещу него и започнах да го изучавам. Той се прегърби над чинията и бързо започна да хвърля в устата си лъжица след лъжица — жив пример на негодник, който от сутринта не е слагал в устата си нито троха.

Такъв тип трябва да се търкаля пиян пред вратите, опитвайки да се защити от полицейската палка. И мястото му е в кръчмата, а не в приличен хотел, и не му прилича да ми продава двайсет долара за пет, и да яде като порядъчен човек гъбена супа.

Но това се налагаше. За телевизионното предаване, което бяха измислили, той бе дяволски подходящ актьор. По-добър за никакви пари не би могъл да намериш, само напразно ще си хвърлиш доларите.

Типът така добре играеше ролята на просяк, че хората щяха да му се смеят в лицето, когато им предлагаше да участват в някакъв печеливш бизнес.

— Може би ще купите още нещо? — попитах го аз.

Той замря с поднесена към устата лъжица и подозрително ме изгледа.

— Например?

— Е, не знам. Може би ще поискате да се сдобиете с десет долара за петдесет? Или с двайсет за сто?

Замисли се тоя тип. След това отново се нахвърли върху супата.

— Не е работа! — презрително подхвърли той. — Нима това е работа?

— Много моля да ме извините! Само попитах, за всеки случай. Изобщо не искам да печеля от вас.

Запалих цигара и млъкнах. Събеседникът ми свърши с храненето, вдигна мръсната си физиономия от чинията и избърса устните си в хартиената салфетка.

— Искате ли да купите още нещо? Засега съм тук и разполагам с време. Ако имате някакви интересни предложения, бихме могли веднага, както се казва, без да се отдалечаваме от касата, да оформим всичко.

Той смачка хартиената салфетка и я хвърли в чинията. Салфетката се намокри — той бе изловил само гъбите, а бульона беше оставил.

— Мостът през пролива Златните врати — изведнъж предложи той.

Изпуснах си цигарата.

— Какво?

— Мостът през пролива Златните врати. В Сан франциско. Ще платя за него… — той замислено се загледа в тавана. — Да кажем, 125 долара. Сто двайсет и пет долара. Парите веднага.

— А защо именно този мост? — като идиот попитах аз.

— Защото ми трябва. Попитахте ме какво искам да купя още и ви отговарям — моста през пролива Златните врати.

— А защо не моста „Джордж Уошингтън“? Той е тук — в Ню Йорк, на реката Хъдзън. Защо ще купувате мост на Запад?

Той се усмихна, като че отдаваше необходимото на хитростта ми.

— Не — каза, мърдайки лявото си рамо. — Знам какво искам. Моста през пролива Златните врати в Сан франциско. Ако искате — продавайте, ако не искате — недейте.

— Съгласен съм. Нека да бъде както искате — отстъпвам. Но имайте предвид, че мога да ви продам само моята част от моста — само това, което ми принадлежи.

Той кимна.

— Необходима ми е разписка. Пишете.

Написах разписка. Всичко се повтори по същия начин. Аптекарят завери разписката, мушна печата в чекмеджето и се обърна. Ексар отброи шест двайсетарки и една петарка от дебелата пачка банкноти, които пропукваха като колосани. Слагайки я в джоба на панталоните си, той отново се насочи към изхода.