Уилям Тен - Куриерът

— Добър ден, да, аз ви позвъних сутринта… Мога ли да вляза? Благодаря. Ще ви разкажа всичко и ако вие сте човекът, когото търся, работата намирисва на милиони… Не, изобщо нямам намерение да ви продавам каквото и да било. Само ме изслушайте. Аз, общо казано, съм търговец, но днес купувам, ако, разбира се, вие имате това, което ми трябва. Това, което каза куриерът… Не, не, не съм луд. Ето визитната ми картичка: „Малкълм Блин. Бои за бояджийски услуги. Всяка боя — във Всякакви количества — на Всяко място — във Всяко време“. Знам си мястото. Но ако вие имате, което ми трябва, можем такава работа да развъртим!… Не, всичко ми е вкъщи… А вие с какво се занимавате? Отглеждате пилета? Добре де. А сега слушайте.

Беше преди пет седмици, в сряда. При нас дойде бърза поръчка. Беше единайсет, а до обед трябваше да се доставят триста галона бяла боя за една строителна фирма. Всички тичат, хората ми товарят боята и тогава Хенеси, бригадир при мен, казва ехидно:

— Абе това момче, куриерчето, нещо го няма. Сигурно му е писнало да работи.

Неколцина се засмяха.

— Че откога имаме куриер? — попитах Хенеси. — Доколкото знам, все още аз назначавам и уволнявам. На колко години е? Да не искаш да ми насадиш неприятности…

— Откъде бих могъл да знам, мистър Блин? — отвръща. — Те всички изглеждат еднакви. Може би девет, може десет… Слабичък такъв, но добре облечен.

— Няма работа тук. Стигат ми идиотите шофьори, които по картата на Пенсилвания доставят товари в Ню Джърси…

— Ей богу, не съм го наемал — започна да се оправдава Хенеси. — Дойде сутринта и започна да мърка, че искал значи да започне от най-ниското стъпало, искал да стигне далеч, да покаже значи себе си, бил чувствал, че ще стигне далеч, че можел, тъй да се каже, да стане човек, трябва му само шанс… Казах му, че и без това не печелим много, но той се съгласи да работи безплатно. Трябвало му само да изкачи, както каза, „първото стъпало към успеха“ и други таквиз.

— И после?

— Направих се, че размислям, после му казах: „Добре, давам ти шанс“. Дадох му една празна кофа и му казах бързо да намери зелена боя с оранжев цвят. Измайтапих се. А той грабна кофата и бегом. Момчетата налягаха по земята от смях. Мисля, че няма да се върне.

— Да, смешно е… Както онзи път, когато затвори Вайлен в душовата кабинка и хвърли вътре димка. Между другото — ако фирмата не получи боята навреме, ще ви сменя местата с Вайлен, тогава ще стане още по-смешно.

Хенеси се разкрещя и всички се захванаха за работа.

Той обича тези идиотски шеги сигурно от пеленаче, но пък момчетата му работят здравата.

— Хей, вижте, Ърнест се върна! — извика някой и работата пак спря.

— Радвам се, че се върна — каза Хенеси. — Сега ми трябва бояджийска четка за леворъки. Казва се „левостранна четка“. Тичай да търсиш. Обаче задължително левостранна.

Момчето хукна, но до вратата се спря и се обърна.

— Ще се постарая, сър, но боята… Не можах да намеря зелена с оранжев цвят. Но намерих зелена с червен цвят. Надявам се да свърши работа.

И хукна. Носачите се скъсаха от смях. Стискаха кутията и хвърляха отровни реплики по адрес на Хенеси.

— Ама как те прецака!

— С червен цвят, ха-ха…

Хенеси замахна с крак да ритне кутията с боя, но не успя, само леко я докосна и падна на пода. Пак се разкикотиха, но когато се изправи, млъкнаха и се захванаха за работа.

Отворих и какво да видя: зелени гранули, а вътре — червена боя!

Машинката в главата ми се развъртя. Къде момчето би могло да намери такава боя? Аз непрекъснато мисля откъде мога да изкарам печалба. Такава боя — че това е златна мина!

Избърсах разлятото от кутията и излязох на улицата.

— Как се казваше момчето? Ърнест ли?

— Да — изръмжа Хенеси. — Ако този глупчо се появи още веднъж…

— Добре, добре, имам работа… Ти наглеждай пратката.

И тръгнах натам, накъдето изтича момчето. След три улици го видях и бързо го догоних. Беше облечен някак старомодно, ама не можеш да разбереш от какво са направени дрехите му.

— Какво, не намери ли? — попитах съчувствено.

В първия миг момчето изтръпна, но после ме позна.

— Не намерих. Всички казват, че точно такива четки нямат. И за боята казваха същото…

През цялото време си мислех как да подхвана разговор точно за въпросната боя, но реших да го подкарам отдалеч, със заобикалки.

— Хубаво ти е костюмчето. Къде продават такива?

— А, това е от една пиеса в училище. Не пасва много на сегашната епоха, но си мислех… — обърка се, сякаш беше издал някаква тайна.