Уилям Тен - Барни по прякор Фауст

Той се разсмива.

— Пак същото!

— Някакъв древен номер от онези, които гърците са пробутвали на египтяните ли е?

— Не. От онези, които пробутват американците. И не е истински номер. По време на кризата един нюйоркски вестник беше изпратил репортер из града с двайсетдоларови банкноти, които той продаваше за един долар. Купувачи обаче не се намериха. Не се намериха дори сред безработните и полугладните — от страх да не излязат глупаци те се отказваха от 1900 процента печалба.

— Двайсет за един? Сега беше двайсет за пет.

— Е, сам знаеш, Барни, инфлация — казва той и отново се разсмива. — В наши дни това повече прилича на някакво телевизионно представление.

— Телевизионно? Да беше видял как беше облечен този тип.

— Просто един допълнителен и напълно логичен щрих — така шансът хората да не приемат предложението му сериозно е по-голям. Университетите наистина провеждат такива наблюдения. Преди няколко години група социолози изследваха отношението на публиката към улични събирачи на благотворителни средства. Нали ги знаеш тези хора — стоят на кръстовищата и тракат с касичките: „Помогнете на двуглавите деца! Подарете за пострадалите от наводненията в Атлантида!“ Така че и те бяха облекли подходящо няколко студенти…

— Мислите, че е същият случай?

— Предполагам, че да. Само не разбирам защо ви е оставил визитната си картичка?

Изведнъж се сещам.

— Знаете ли, разбрах. Ако е телевизионна история, от нея може нещо да се изкара. Телевизионна викторина с награди — коли, хладилници, замък в Шотландия и прочее.

— Телевизионна викторина? Защо не, възможно е.

Слагам слушалката, въздъхвам тежко и набирам номера на хотела, където живее Ексар. Той наистина е в списъка на настанените. И току-що се е прибрал в стаята си.

Бързо се спускам долу и взимам такси. Кой знае с кого би могъл да се свърже след мен?

Изкачвайки се с асансьора, все още разсъждавам как от двайсетте долара да премина към голямата игра, замислена от телевизията, и да не дам на Ексар да разбере, че съм им разбрал номерата. И тогава може би и на мен ще ми провърви. Може би и аз ще измъкна някаква печалба?

Чукам на вратата. Когато той казва „влезте“, влизам, но за известно време не мога да видя нищо.

Стаята е малка, както всички стаи в хотела — малка и задушна. Той не е запалил нито една от лампите. Щорите на прозореца са спуснати.

Когато очите ми свикват с тъмнината, най-после мога да разгледам този тип. Седи на кревата с лице към мен. И все още е облечен с този идиотски костюм.

И знаете ли с какво се занимаваше? Гледаше странен портативен цветен телевизор, поставен на хотелската масичка. Цветен телевизор! Но телевизорът работеше лошо. Върху екрана нямаше нито лица, нито картинки, а само разноцветни ивици. Грамаден червен проблясък, огромен оранжев проблясък, трептящи преходи между синьо, зелено и черно. От телевизора се разнасяше глас, но бе невъзможно да се разберат думите: „Вах, вах, девах.“

Когато влязох, той веднага изключи телевизора.

— Площад „Таймс“ е лош съсед за телевизора — казах аз. — Твърде много смущения.

Той затвори капака на телевизора и го прибра. Искаше ми се да погледам този телевизор, когато работи както трябва.

Странно наистина. В стаята, колкото и удивително да бе това, не вонеше на долнокачествен ликьор и в набутаното под бюрото кошче не се търкаляха празни бутилки, което е нормално за такива стаи. Нищо такова. Единственият аромат, който усетих, ми бе напълно непознат. Помислих, че това е ароматът на самия Ексар.

— Хм — измучах аз, чувствайки се неудобно заради днешния ни разговор в кантората. Тогава се държах твърде грубо. Той спокойно си седеше на кревата.

— Имам двайсет долара — каза той. — Вие донесохте ли пет?

— Мисля, че ще се намерят — отвърнах аз, като ровех в портфейла си и се стараех да обърна работата на шега. Той не каза нито дума, даже не ме покани да седна. Извадих банкнотата.

— Става ли?

Той се наведе и се втренчи в нея, като че в такава тъмнина можеше да види що за банкнота е.

— Става — каза той. — Но ми е необходима разписка. Заверена разписка.

„Заверена разписка ли? Точно така!“ — помислих си го и казах:

— Да тръгваме. Аптеката на Четиридесет и пета улица.

По пътя към аптеката се спрях край будката с канцеларски стоки, купих кочан с бланки за разписки и веднага попълних една. „Получена от мистър Ого Ексар сума от двадесет долара за петдоларова банкнота с номер… Ню Йорк, дата.“