Уилям Тен - Господарката Сари

Преметна във вихър множеството си фусти и бързо закрачи към училището.

Започнах да се страхувам за разсъдъка й. Спомних си с какво се гордееше: „Не съм прочела нито един роман, написан след 1893 година!“

Него ден учениците дойдоха в час по математика бавно и тихо, сякаш обгърнати с воал от мълчание. Но когато вратата се затвори зад последния, из стаята плъзна шепот.

— Къде са Сариета Хон и Джой Ричардс? — попитах.

Надигна се дебеланата Луиза Бел заедно с колосаната си рокля.

— Те нарушиха реда. Мис Друри хвана Джой, когато той искаше да отреже косите й. Тогава Господарката Сари се изправи и рече, че тя няма да го докосва, защото той е под нейната… про-тек-ция. Тогава мис Друри ни изгони и сега ги налага. Направо е бясна.

Измъкнах се. И чух писък, беше гласът на Сариета. Хукнах по коридора, писъкът стана истеричен и внезапно млъкна. Когато влязох в стаята на мис Друри, бях готов на всичко, включително и на убийство. Но не бях подготвен за това, което видях. Джой Ричардс, облегнат с гръб към дъската, потен, стискаше тлъст кичур от тъмнорусите коси на учителката. Господарката Сари, наклонила глава, стърчеше пред мис Друри; на бялата й като тебешир шия червенееше недвусмислен белег. А самата мис Друри гледаше тъпо малкото парче от брезова показалка в ръцете си, останалите бяха на пода.

Когато ме видяха, двамата дойдоха на себе си. Сари се изправи и със стиснати устни пое към вратата. Джой се наведе напред и разтри косите на мис Друри. Когато догони Сари до вратата, видях, че челото му блести от пот.

Господарката Сари леко кимна и той й даде кичур от косата на учителката. Тя старателно го сложи в джоба на престилката си, след което се шмугнаха край мен и отидоха в класната стая.

Приближих се до мис Друри. Тя се тресеше, разговаряше сама със себе си и опипваше останките от показалката си.

— Стана на нищо! На нищо! Аз само исках… Пък стана на нищо!

Хванах старата мома за кръста и я закарах до учителската маса. Тя продължи да мърмори:

— Един път… само веднъж я ударих. Само замахнах… и край. Пръчката ми стана на нищо. На парчета! Аз само… пък на парчета. — Оглеждаше се на всички страни, сякаш загубата бе огромна.

Трябваше да вляза в класната стая. Дадох й чаша вода и поех към класа.

Някой с чисто детска отмъстителност и злоба бе изписал на черната дъска:

Нервно се извърнах към класа и забелязах промяната — чинът на Джой Ричардс беше празен. Седеше до Господарката Сари в плътната сянка на последния чин.

За моя радост Сари дори не помисли да си припомня инцидента. В кухнята мълчеше както винаги, забила поглед в чинията. Измъкна се, без да изчака края на вечерята. Мисис Клейтън бърбореше и се суетеше, за да й обърнем внимание.

След вечерята поех към старата къща с остри покриви, където мис Друри живееше с роднините си. Бях плувнал в пот и не можех да се съсредоточа. Не се поклащаше нито едно листенце на дръвче.

Старата учителка се чувстваше много по-добре, но не искаше да зареже любимата си тема; клатеше се на своя люлеещ се стол и протестираше:

— Не и не! Няма да се примиря с това въплъщение на злото. По-скоро бих стиснала ръката на Велзевул, отколкото… Сега тя ме мрази повече, защото — нима не разбирате? — защото разкрих що за стока е. Трябваше да докаже майсторлъка си. Сега трябва да се сражавам с нея и да я победя, както и Онзи, който я покровителства. Ще обмисля всичко, трябва, но… Господи, колко е горещо! Непоносимо горещо! Направо… направо изключвам. — И се избърса с дебелия кашмирен шал.

Назад по пътя към къщи се опитвах да намеря някакво решение. Всичко се къса там, където е най-тънко. Опитвах се спокойно да обмисля възможните варианти, но се задъхвах от безветрието. Терасата беше празна. Забелязах някакво движение в градината и тръгнах натам. Две сенки се бяха въплътили в Господарката Сари и Джой Ричардс.

Тя седеше на колене и държеше в ръце кукла. На главата на малката восъчна кукла във вид на груба прическа бяха залепени косите на мис Друри. Беше облечена в купчина дрехи, които приличаха на досадните фусти на мис. Просто една точна карикатура от восък.

— Не ти ли се струва, че това си е чиста тъпотия? — попитах. — Мис Друри вече достатъчно се разкайва за постъпката си, за да издевателствате по този начин над нейните предразсъдъци. Мисля, че ако се постараете, можем да станем приятели.