Николай Теллалов: Последен ден в неведение

Никога не успяваха да се наранят, Надзирателят действаше светкавично посредством дронове, манипулатори или монтирани към наблюдателните камери лъчеви парализатори.

Нещастници.

Не всички лежаха наистина ДЪЛГО, за да имат основание така да затънат. Просто се кършеха по-лабилните.

Дваж нещастници.

А, да, имаше и четвърта група — намаляваща от крило в крило, а и поначало малобройна. „Студентите“. Те поръчваха учебни помагала, книги, енциклопедии, справочници и зубреха като за изпити. Смешното бе, че може би някои от тях учеха същата професия, която са били накарани да забравят поради мнемоничното инхибиране. Но кой би се осмелил да е сигурен в това? А и кой би дръзнал да им го КАЖЕ?…

А-55 се зачуди дали тази вечер да играе тройния шах, или да се присъедини към „Умерените студенти“, тоест просто да вземе да прочете някой роман, въпреки че изборът на тематики не беше особено богат. Подозираше, че ограниченията върху литературата по някакъв начин са свързани с блокирането на паметта…

Изведнъж разбра, че се движи сам из Лабиринта, през който обикновено ги караха да блуждаят, преди да се формират работните групи и да стигнат до обектите. Поне сам докъдето му виждаха очите. Никога преди не е било така, винаги имаше по няколко души с него…

Не успя да се замисли над това, когато нова инструкция го насочи към врата, а зад нея — подемна шахта. Няколко секунди стеснено дишане и силовото поле го издигна…

… на един от етажите с килиите. Сега бяха празни и цареше съвършена кънтяща тишина.

А-55 спря и зачака заповеди. Надзирателят мълчеше. Мълча точно толкова, колкото затворникът да понечи да се запита какво значи това. И тогава се обади:

— Влез в килията пред себе си.

А-55 се подчини и дори изпревари следващата инструкция, като застана върху изтъркания жълт кръг.

Само че последва нещо друго.

Светещата стена се отвори пред него. Беше вход, къс коридор или антре, в който стояха на задните си механични крайници два едри охранителни дрона — периферни устройства на Надзирателя, но може би снабдени с автономни процесори.

Дроновете не показваха признаци на активност. Очите-камери — ако това наистина бяха оптични сензори — мъждукаха едва-едва. Между тях имаше място колкото да мине човек.

— Влез, А-55.

Затворникът влезе.

Беше кабинет, поне приличаше на такъв. Изобщо нито намек за затвор. Къде съм? Събеседване? Среща с ЖИВ човек?

Погледът му се плъзна по килима — килим! — меките форми на мебелите, уютни фотьойли, изящни масички… Зави му се свят от цветовете и обстановката. В стената имаше вграден аквариум с изящни рибки, стрелкащи се покрай кичести водорасли и сребристи струи въздушни мехурчета от скритите сред камъчетата на дъното аератори.

— А-55! — гръмна високоговорител и внезапно аквариумът се стопи. Беше стереоскопичен плосък екран, досега излъчвал в режим на скрийнсейвър. Лицето върху екрана бе неговото собствено — профил, анфас, отстрани — колонка данни…

Нещо го стисна за гушата. Не, нищо външно. Просто му стана трудно да диша.

— А-55, днес е денят на вашето освобождаване. Надзорната комисия реши да прекрати изтърпяването на наказанието две години и десет месеца предсрочно. Моля, седнете. Ще ви прожектираме запис от процеса срещу вас, заедно с това ще бъде разблокирана паметта ви. Кажете, когато сте готов да пристъпим към процедурата.

Отне му немалко време да се осмели да каже — пресипнало, но без много да му трепери гласът:

— Започвайте…

И разбра, че изпитва ужас от това, което щеше да научи за себе си.

Защото дори да разбереше за какво е бил осъден, никога нямаше да е свободен — навярно до последния си час.

© Николай Теллалов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/17184]

Последна редакция: 2010-07-25 15:00:00