Николай Теллалов: Последен ден в неведение

Само че смущаващ и нееднозначен за тълкуване бе един инцидент. Някакъв затворник, чийто индекс А-55 така и не запомни, гръмко произнесе веднъж фраза в смисъл, че „Работата те прави свободен“. Тонът като че ли бе саркастичен, човекът комай беше на крачка от истерия. Навярно заради това последва незабавна реакция — Надзирателят нареди на устатия затворник да напусне обекта и повече никой не го видя.

Значи, при всяко положение смисъл има — но най-вече, за да ти е гадно, гадно, гадно. Не да капваш от умора, не да изнемогваш и да се изтощаваш, защото трябва да имаш сили да усещаш ясно и отчетливо вкуса на „горчивата чаша“, която пиеш ли, пиеш.

За да си плащаш за стореното. Да възкликнеш някоя нощ, че никога, никога, никога няма да вършиш неща, заради които после ти се налага да теглиш патила като тези. Да се проклинаш, без да знаеш точно за какво…

— Литери от А до Ж да следват коридор номер 12! — нареди Надзирателят. — Литери от З до…

А-55 не се интересуваше от другите работни групи, тръгна с онези, чиито индекси бяха обявени. По пътя последва ново разделяне — на четни и нечетни номера, а после и такива, които завършваха с петица или седмица. Коридори, завои, лазери, гласът на Надзирателя…

А-55 машинално следваше заповедите, тялото му се движеше сякаш на автопилот, докато мислите бяха заети с друго. Блуждаеха. За съжаление, напоследък не успяваха да блуждаят много-много извън рамките на затворническия бит, представите за живота извън затвора бяха избледнели, станали мътни, нефокусирани, далечни… нереални. Сякаш неистински.

Истинското бе тук. Тъпото, не докрай анестезирано страдание — нарочно оставено да се чувства, но да не те заслепява. Монотонното и влудяващо съществуване, смазващото ежедневие, край което гравитират дори уж откъсващите се от моментната обстановка мисли. А и какво друго им остава, след като спомените са потиснати в резултат от страничния ефект на блокирането на паметта относно деянието и присъдата за него.

А-55 си мислеше за обяда — почти един час, по време на който може и да си побъбри с някого, макар вече да липсват интересни или дори просто разнообразни теми.

После следваше двучасова „терапевтична самоподготовка“ — четене на текстове за вина, разкаяние, изкупление… Това мероприятие се вършеше на групи — едни религиозни, с подразделение на отделните култове и секти, други просто философски или светски, не знаеше как да ги нарече, защото в крайна сметка пак избиваха на морализиране. Можеше да се присъедини към която група си иска. Само нямаше правото просто да затвори очи и да остане малко в тишина.

Един час четене, после Надзирателят посочваше някого за изказване. Изреждаха се почти всички. Не бе задължително да говорят точно по темата на деня, но и не биваше да се отклоняват, защото Надзирателят прекъсваше говорещия по своя преценка или пък го принуждаваше да говори и говори…

Терапията свършваше и пак работа, този път по-лека, макар че и предишната не бе кой знае колко тежка. Затова пък малко по-смислена. Пренасяха на ръка материали и оборудване от етаж на етаж — затворът се намираше в перманентен, скрит от очите на обитателите си ремонт, рутинна поддръжка, вероятно в някакви сервизни тунели и шахти, осъществявана от автономно придвижващи се дронове и свързани с релсите си манипулатори. Поне така си го представяше А-55, без особен интерес, апатично, колкото да намери за себе си някакво обяснение.

Но пак — често не успяваше да се отърве от убеждението, че просто местят сандъци и облицовъчни плоскости от едно място на друго, а те така и не влизат в същинска работа, никой не ги монтира, никой не ги използва по предназначение. Дали…

Вечеря. Най-приятното време, защото след нея до отбоя имаше два часа и половина „свобода“. По негови наблюдения в крилото за „напреднали“ пандизчии една трета се впускаха да играят различни модификации на шах или карти, една трета почваха да помпат мускули в спортната зала, а последната третина, един крайно малоброен контингент в крилото за „начинаещи“, тоест тепърва пристъпили към излежаване на присъдите — хората, които според А-55 се държаха най-обезпокоително.

Те просто седяха или лежаха, понякога вяло си приказваха, имаше и такива, които отваряха папките с терапевтични текстове или религиозни книги. Тоест не вършеха НИЩО. Дори очите им изглеждаха празни…

А-55 още не можеше да си обясни защо кавги и опити за физически сблъсък избухваха най-често в тази група — не при „културистите“, които не пропускаха да се перчат един пред друг, не сред играчите, които се случваше да се мамят в игрите, а именно сред „отпусналите се“. Сякаш тези им изблици бяха последните конвулсии в агонията.